Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Не бяха човешки? Но как би могъл да разбереш подобно нещо? — Кадрах беше заинтересован; наведе се напред, вперил сивите си очи във врана.

— Не мога да обясня, но точно както можеш да чуеш граченето на червен остроклюн в дърветата и да знаеш, че не е човешки глас, така и аз можех да разбера, че тези мисли никога не са били познати на съзнанието на смъртен. Те бяха… студени мисли. Бавни, спокойни и толкова ненавистни за мен, че бих могъл да си откъсна главата от раменете, ако не бях обездвижен от онази кал. Преди не вярвах особено в Онези, които дишат тъмнина, но сега вярвам. Беше у-у-ужасно да с-са в че-черепа ми.

Тиамак се тресеше. Мириамел протегна ръка да го завие с наметалото. Исгримнур, нервен и неспокоен, хвърли още съчки в огъня.

— Може би ни разказа достатъчно — каза тя.

— П-почти с-свърших. П-простете ми, з-зъбите ми т-тракат.

— Ела — каза Исгримнур, облекчен, че си е намерил работа. — Ще те пренеса по-близо до огъня.

Когато Тиамак бе настанен на новото място, започна отново.

— Разбрах, че говоря като гхант, макар че не се чувствах така. Струваше ми се, че приемам ужасни, съкрушителни мисли в главата си и ги изричам гласно, но те някак си излизаха навън като тракане и бръмчене и всички шумове, които произвеждат онези твари. И все пак те някак имаха смисъл, а аз точно това исках — да говоря и говоря, да накарам всички студени неща в себе си да изтекат и гхантите да ги разберат.

— За какво бяха мислите? — попита Кадрах. — Можеш ли да си спомниш?

Тиамак се намръщи.

— Донякъде. Но както казах, те не бяха думи и толкова не приличаха на нещата, които мислим ние, хората, че ми е трудно да обясня дори това, което наистина си спомням. — Той измъкна ръката си от гънките на наметалото и взе чаша чай от жълтикорен. — Те бяха видения всъщност, само картини, както ви казах. Видях гханти, които излизат от блатата и нахлуват в градовете — хиляди и хиляди, като мухи на захарно дърво. Те просто… гъмжаха. И всичките пееха с бръмчащите си гласове, всички пееха същата песен за могъщество, храна и безсмъртие.

— И това беше, което… което им казваше студеното нещо? — попита Мириамел.