За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Това е толкова вярно, че когато делото се решавало чрез съдебно следствие, тази формула нямала място. Господин Дьо ла Рош-Флевиан ни казва, че следствената палата не е можела да се ползува от тази формула в началото на своето съществуване.
Глава XXXIV
Как съдебната процедура станала тайна
Дуелите въвели в употреба формата на публичното съдопроизводство; нападението и отбраната били еднакво известни. «Свидетелите — казва Боманоар — трябвало да дават своите показания пред всички.»
Коментаторът Дьо Бутийе казва, че е слушал от стари практици и знае от ръкописните актове на старинни процеси, че някога във Франция делата по криминални престъпления са се гледали публично във форма, която малко се отличава от публичното съдопроизводство у римляните. Това е било свързано с разпространената в ония времена неграмотност. Писмеността запазва мислите и прави възможна тайната; но когато липсва писменост, тези мисли могат да бъдат закрепени само чрез публично съдопроизводство.
И понеже можело лесно да възникне съмнение върху това, което хората са решили в съда или пледирали пред други, трябвало на всяко съдебно заседание да си припомнят наум всички процедури, носещи наименованието процедури чрез възпроизвеждане; и в такъв случай призоваване на свидетели не се допускало; защото иначе делата нямало да имат край.
Впоследствие било въведено тайното съдопроизводство. По-рано всичко се извършвало публично; сега — всичко тайно: разпити, събиране на сведения, повторен разпит на свидетелите, очни ставки, заключения на обвиняващата власт; този обичай действува и сега. Първият начин на съдопроизводство е съответствувал на някогашния начин на управление, докато вторият — на установилия се по-късно.
Коментаторът Дьо Бутийе отнася това изменение към появата на указа от 1539 г. Аз смятам, че то е станало малко по малко, минавайки от сеньория към сеньория, доколкото сеньорите изоставяли старите форми на съдопроизводство, а новите, заимствувани от Постановленията на Свети Людовик, постепенно се усъвършенствували. Действително, Боманоар казва, че дуели се допускали само при публично изслушване на свидетелите, но в останалите случаи свидетелите са се изслушвали тайно и показанията им се записвали. Следователно съдопроизводството е ставало тайно, след като съдебните дуели били изоставени.
Глава XXXV
За съдебните разноски
Някога във Франция в светските съдилища въобще не е имало присъда за разноски. Страната, загубила делото, е била достатъчно наказвана с глобите, които е трябвало да плати на сеньора и неговите перове. Начинът на съдопроизводство чрез съдебен дуел в случай на престъпление довеждал дотам, че победената страна губела живота и имуществото си и следователно не можела да понесе по-голямо наказание; а в други случаи при съдебен дуел се вземали глоби, които понякога били точно определени от закона, а понякога зависели от волята на сеньора, което събуждало достатъчно страх от съдебен процес. Същото е било и с делата, които не се решавали чрез дуел. Тъй като най-големи облаги от тях получавал сеньорът, той поемал и най-големите разходи било за свикване на перовете, било за създаване на условия, при които перовете да водят съдебни дела. Разбира се, делата тогава са се решавали на място, без протакания и без ония безкрайни преписки, които се налагат по-късно, затова не са били необходими разноски за спорещите страни.
Въвеждането на апелации естествено довело до практиката на съдебните разноски. Така Дефонтен казва, че когато са се подавали апелации на основания на писания закон, т. е. когато е бил следван новият закон на Свети Людовик, разноски са се плащали; но по обикновения ред, който не допускал апелация без жалба за несправедливо решение, не се плащало нищо; постигало се само глоба и право на владение предмета на спора за годината и за деня, ако делото е било върнато на сеньора.
Но когато новите улеснения за подаване на жалби увеличили числото на апелациите; когато поради честото препращане на апелации от един съд в друг страните били принуждавани да се местят от едно селище в друго; когато новото изкуство за съдопроизводство умножило числото на жалбите и направило делата безкрайни; когато умението да се заобикалят изискванията на законите се изтънчило; когато лицето, което обичало да води постоянно дела, се научило да шикалкави само и само да накара другите да го следват; когато положението на ищеца станало разорително, а положението на ответника — спокойно; когато доказателствата започнали да се губят в томовете от слова и писания; когато всичко било препълнено с помощници, некадърни да раздават правосъдие; когато злонамереността намирала съветници там, където не е намирала опора — тогава се наложило тия, които прибягвали често до дела, да бъдат възпирани чрез заплаха за издръжки. Те трябвало да плащат и за присъдата, и за хитростите, до които прибягвали, за да я избягнат. Карл Красиви е издал по тези въпроси едно общо постановление.