За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Трябва да се знае, че Франция по това време се е разделяла на области, намиращи се под владението на краля, и на така наречените области на бароните — баронии; и ако си послужа с терминологията от Постановленията на Свети Людовик — на област, подчинена на краля, и на област, неподчинена на краля. Когато издавали нареждания за областите, намиращи се в техни владения, кралете се опирали само на своята власт; но когато тия нареждания се отнасяли и до областите на техните барони, те се издавали със съгласието на бароните и се подкрепяли с техните печати или подписи; иначе бароните можели да ги приемат или да не ги приемат според това, дали отговарят на интересите, на техните сеньори, или не. По-малките васали се намирали в същите отношения спрямо по-големите. Обаче Постановленията били издадени без съгласието на сеньорите, макар да се отнасяли до неща, които за тях имали голямо значение; затова те били приети само от ония сеньори, които са смятали, че е изгодно за тях да ги приемат. Синът на Свети Людовик Робер ги приел в своето Клермонско графство, а неговите васали сметнали, че приемането им в техните владения е неподходящо.
Глава XXX
Бележки по повод на апелациите
Разбирало се е, че апелацията, която представлява призив за дуел, трябва да се направи на място. «Който напуска съда, без да обжалва решението — пише Боманоар, — губи право на апелация и признава присъдата за справедлива.» Тоя ред се е запазил и след като било ограничено използуването на съдебния дуел.
Глава XXXI
Продължение на същата тема
Човекът от простолюдието не е можел да подава жалба за несправедливо решение на съда на своя сеньор; това научаваме от Дефонтен; и то се потвърждава от Постановленията. «Така — казва по-нататък Дефонтен — няма между тебе, сеньора, и твоя крепостен друг съдия освен бога.»
Това изключване на крепостния от правото на жалба било следствие от обичая за съдебния дуел; и това е дотолкова вярно, че ако човекът от простолюдието чрез получена грамота или според обичая получел право на дуел, той имал и право на жалба за несправедливо решение на съда на сеньорите, макар хората, решили това дело, да са били с рицарско звание. Дефонтен дава наставления как да се избегне скандалният дуел на рицаря с човека от простолюдието, който е подал жалба за несправедливо решение.
След като практиката на съдебния дуел започнала да отмира и било въведено използуването на новите апелации, възникнала мисълта, че ще бъде неразумно да се лишава простолюдието от ония средства за защита против несправедливостта на сеньориалния съд, с които се ползуват свободните; и парламентът започнал да приема апелации на хора от простолюдието наравно с апелации на свободни.
Глава XXXII
Продължение на същата тема
Когато имало жалба за несправедливо решение на сеньориалния съд, сеньорът се явявал лично да защищава присъдата на своя съд. Също и при апелация за отказ на правосъдие призованата страна в съда на сеньора-сюзерен се явявала със своя сеньор, за да може той, в случай че обвинението остане недоказано, да възстанови своето право на съд.
По-късно, когато спазваното само в тия два случая правило станало чрез въвеждането на всички видове апелации общо за всички дела, не можело да не изглежда странно, че сеньорът бил задължен да прекара живота си в чужди, а не в свои съдилища и по чужди, а не по свои дела. Филип Валоа постановил да се призовават само кралските съдии; а когато използуването на апелациите се разширило още повече, защитата на жалбите била предоставена на страните; делото на съдията станало дело на страната.
Аз вече казах, че при жалба за отказ от правосъдие сеньорът е губел само право на разглеждане на даденото дело на своя собствен съд. Но ако искът бил насочен против самия сеньор като страна, което ставало много често, сеньорът плащал на краля или на сеньора-сюзерен, до които се подавала апелацията, глоба от 60 ливри. Оттук, след като апелацията била приета навсякъде, произлязъл обичаят да се взема от сеньора глоба, ако присъдата на неговия съд се променяла; тоя обичай съществувал дълго, бил потвърден с указ от Русийон и накрая изчезнал поради безсмислието си.
Глава XXXIII
Продължение на същата тема
При практиката на съдебния дуел този, който отправял обвинение за неправилно решение срещу един от съдиите, можел в зависимост от изхода на дуела да загуби иска; но не е можел да го спечели. В същност страната, в чиято полза е била присъдата, не е можела да се лиши от нея поради вмешателство на трета страна. За това е било необходимо този, който е подал молба и е победил в дуела, да влезе в двубой и със страната не за да се определи дали е добра или лоша присъдата; за присъдата вече не е ставало дума, тъй като дуелът я е унищожавал, а да реши дали жалбата е законна, или не; и именно при тия нови обстоятелства е ставал двубоят. Оттук, изглежда, е дошъл нашият начин на произнасяне на присъди; съдът унищожава апелацията и това, за което тя е била подадена. И действително, ако този, който е подал жалба за несправедливо решение, бил победен, апелацията се унищожавала; а ако излезел победител, унищожавала се и присъдата, и самата апелация; необходимо било да се даде нова присъда.