За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Това различие, необходимо при този особен случай, било разпространено. Боманоар казва, че когато този, който обжалвал неправилното решение и с това засягал един от феодалите с лични обвинения, делото се решавало с дуел; но ако той отхвърлел само присъдата, делото се решавало от перовете, към които е била отправена апелацията и които го решавали или чрез дуел, или чрез съд. Но тъй като по време на Боманоар царувал дух на ограничаване на съдебните дуели; и понеже предоставената на пера свобода да защищава или да не защищава присъдата чрез дуел противоречала на идеята за чест, установена в тия времена, както и на ангажимента на васала да защищава съда на своя сеньор, аз смятам, че това различие, което посочва Боманоар, е представлявало една нова форма на съдопроизводство у французите.
Аз не казвам, че всички обжалвания на неправилни присъди са се решавали чрез дуел; с тази форма на обжалване е станало както и с другите. Спомняте си изключенията, за които говорих в глава XXV; при тях съдът на сюзерена е решавал да се назначи или не дуел.
Решенията на кралския съд не подлежали на обжалване, защото кралят не е имал равен на себе си и никой не е можел да го призове на дуел; не е имало никой над него и никой не е можел да обжалва неговото решение.
Този основен закон, необходим като политически закон, е ограничавал, както и гражданският закон, злоупотребите със съдебната практика по онова време. Когато сеньорът се страхувал, че решението на неговия съд може да бъде обжалвано, или е разбирал, че се подготвя такова обжалване, той, ако това е било против интересите на правосъдието, е можел да поиска хора от кралския съд, чиито решения не можели да се обжалват; така например крал Филип — както казва Дефонтен — изпратил целия свой съвет да вземе решение по едно дело в съда на абата на Корби.
Но ако сеньорът не можел да доведе кралските съдии, той е можел да пренесе своя съд в съда на краля, ако той е зависел непосредствено от краля; а ако между тях е имало други сеньори, той се обръщал към сеньора-сюзерен, минавайки от сеньор към сеньор, докато стигне до краля.
И така макар в тия времена да не е съществувало нито в практиката, нито даже в мисълта апелация в днешния смисъл, имало е възможност да се прибягва до правосъдието на краля — извора, от който са водели началото си всички реки и всички морета, където тези реки са се вливали.
Глава XXVIII
За апелацията при липса на правосъдие
Обжалване за отказ от правосъдие се е правело в случаите, когато в съда на сеньора са отлагали, отклонявали или отказвали дела на съдещите се страни.
При втората династия, макар графът да е имал много подчинени, подчинението се е отнасяло до личността, а не до съдопроизводството. Окончателни решения тези чиновници са давали на своите съдебни заседания, асизи или съвещания. Цялата разлика се е състояла в разпределението на съдебната власт; например графът е можел да осъди на смърт, да реши въпроса за личната свобода и връщането на имота, докато стотникът не е можел да прави това.
На същото основание е имало дела от висш порядък, които подлежали на решение от краля; това са били делата, които са засягали пряко политическия ред. Към тях принадлежали например споровете между епископи, абати, графове и други първенци, които кралят съдел заедно със своите велики васали.
Онова, което казват някои автори, че съществувала апелация на графа по отношение на кралския пратеник или missus dominicus, е лишено от основание; графът и мисусът са имали еднаква, независима една от друга юрисдикция; цялата разлика се състояла в това, че мисусът провеждал своите заседания в четирите месеца на годината, докато графът — в останалите осем.
Ако някой, осъден от углавния съд, е искал ново разглеждане на делото и отново е загубвал, плащал глоба от 15 солида и получавал 15 удара от ръката на съдиите, решили делото.
Когато графовете или кралските пратеници виждали, че силите им не достигат да се справят с крупните сеньори, те ги задължавали да представят уверение, че ще се явят в кралския съд; това се правело, за да се разгледа делото, а не за да се преразгледа то. В капитулария на Метц аз виждам, че апелация за неправилно решение е имало само до кралския съд, а всички останали апелации били забранени и наказвани.
Ако някой не искал да се подчини на присъдата на ешвените66 и не подадял жалба против тяхното решение, бил вкарван в затвора, докато не приемел присъдата; а ако подадял жалба, бивал отвеждан под строга охрана в кралския съд, където се обсъждало делото му.
За апелация за липса на правосъдие тогава не е ставало и дума. Защото в тия времена са били малко хората, които са се оплаквали, че графовете и останалите лица, имащи право да свикват съдебни заседания, са водели неправилно съдебните дела; обратното, оплаквали са се от прекалено голямото им съдебно усърдие; съществуват много укази, забраняващи на графовете и другите чиновници да провеждат повече от три съдебни заседания в годината. Необходимо е било по-скоро да се коригира тяхното неведение, отколкото да се възпре усърдието им.