Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Дневната светлина се оказа по-смътна, отколкото си беше мислила. Слънцето беше клекнало над върховете на дърветата на запад.
— Ако още веднъж го опиташ, без да е достатъчно светло… — изръмжа тя на Том. — Вече почти се е мръкнало!
— Предполагам — той вдигна рунтавите си вежди, — искаш да се откажеш от частта, в която моите очи са вързани? — Шегуваше се, разбира се. Не можеше да не се шегува. — Както искаш, Нана. Отсега нататък — само на достатъчно светло.
Едва след като се отдалечи, развяла гневно полите си, тя осъзна, че всъщност се е съгласила да участва в тази дивотия. Най-малкото — по подразбиране. Двамата щяха да се помъчат да я уговорят за номера също толкова сигурно, колкото сигурно беше, че слънцето ще залезе тази вечер. „Глупава си, не глупава, ами оттатък!“
Полянката, на която те — или най-малкото Том, да го изгори дано, заедно с Лука, двамата! — се бяха упражнявали, бе малко настрани от бивака. Явно Лука не искаше животните да се раздразнят, ако някой от ножовете на Том случайно прониже сърцето й. Този човек най-вероятно щеше да нахрани с тялото й лъвовете. А единствената причина, поради която държеше тя да облече оная рокля, беше за да може да огледа сластно онова, което тя нямаше никакво намерение да показва на никого освен на Лан, и него да го изгори дано, глупак опърничав. Искаше й се да може да го види тук, за да му го каже. Искаше й се да го види тук, за да се увери, че е жив и здрав. Тя откърши една дълга пръчка и зашиба високата трева.
Снощи, според Елейн, Егвийн беше съобщила за боеве в Кайриен, за сблъсъци с разбойнически банди и с чети кайриенци, които виждали враг във всеки айилец, и с андорски войници, опитващи се да завладеят Слънчевия трон. Лан се беше намесвал в тях — всеки път, когато Моарейн го изпуснеше от очи, той все успяваше да се въвлече в някоя битка, сякаш ги надушваше. Нинив никога досега не си беше помисляла, че предпочита Айез Седай да държи Лан изкъсо и до себе си.
Тази сутрин Елейн беше обезпокоена, че войниците на майка й са навлезли в Кайриен, за да се бият с айилците на Ранд, но това, което най-много тревожеше Нинив, бяха разбойниците. Според Егвийн, ако някой можеше да разпознае откраднато имущество в ръцете на някой разбойник, ако някой можеше да се закълне, че го е видял да убива някого или да подпалва дори и колиба, Ранд го обесваше. Е, не му изхлузваше въжето сам, но си беше същото и Егвийн твърдеше, че наблюдавал всяка такава екзекуция с лице, студено и твърдо като планините. Това съвсем не му беше присъщо. Той беше толкова мило дете. Каквото и да беше станало с него в Пустошта, беше само за лошо.
Е, тъй или иначе Ранд беше далече, а пред нейните собствени проблеми — нейните и на Елейн — не се очертаваше скорошно решение. Река Елдар се намираше на по-малко от миля на север, обкрачена от единствения извит каменен мост, построен между два високи метални стълба, които блестяха без петънце от ръжда. Останки от по-ранно време, несъмнено, може би дори от някой предишен Век. По обед, веднага след като пристигнаха, беше прескочила до реката, но не видя нито един плавателен съд, който да си струва. Гемии, малки рибарски лодчици, лъкатушещи покрай обраслия с тръстика бряг, някакви странни, тесни нещица, които щъкаха по течението, тласкани от превити мъже с къси весла, дори една плоска баржа, която изглеждаше затънала в тиня — тиня от двете страни на руслото имаше, изглежда, предостатъчно, някъде засъхнала и напукана, и нищо чудно, след като жегата се задържаше толкова до късно през годината — но нищо, което можеше да ги отнесе надолу по реката, както тя искаше. Не че тя знаеше докъде точно.
Колкото и да ровичкаше в мозъка си, така и не можеше да си спомни името на градчето, в което трябваше да са Сините сестри. Тя яростно шибна едно глухарче и перцата му политнаха на облаче и изпопадаха по земята. Все едно, сигурно вече не бяха там, ако изобщо са били. Но това изглеждаше единственото сравнително безопасно място за тях двете освен Тийр. Стига само да можеше да си го спомни.
Единственото добро нещо от цялото това пътуване на север беше, че Елейн престана да флиртува с Том. Откакто се присъединиха към пътуващата трупа, инциденти нямаше. Щеше да е още по-добре, ако Елейн не беше решила да се преструва, че изобщо нищо не е ставало. Вчера Нинив я беше поздравила, че най-после й е дошъл умът в главата, а Елейн й отговори хладно: „Ама ти, Нинив, да не би да се опитваш да разбереш дали няма да застана на пътя ти с Том? Той е твърде стар за теб, а и не знам защо си мислех, че си посветила чувствата си на друг, но какво, достатъчно голяма си, за да решиш сама. На мен просто ми е приятно с Том, смятам, че и на него с мен. Гледам на него като на втори баща. Ако искаш да пофлиртуваш с него, нямам нищо против. Но наистина си мислех, че си малко по-постоянна.“