Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Лука смяташе да прекосят реката на заранта, а Самара, градът от другата страна, в Геалдан, не беше никак подходящо място за тях. След като пристигнаха, Лука прекара по-голямата част от деня в Самара, за да уреди там място, където да постави представлението си. Притесняваше го само това, че много други менажерии го бяха изпреварили и че неговата не беше единствената, която не включваше само животни. Тъкмо затова беше станал толкова настоятелен тя да се съгласи Том да я замерва с ножовете си. Пак имаше късмет, че не поиска да го прави, докато в същото време ходи по въжето с Елейн. Този човек, изглежда, смяташе, че единственото важно нещо на този свят е неговото „позорище“ да е по-голямо и по-добро от всички други. Колкото до нея, най-притесняващото бе, че прословутият пророк бе в Самара — градът гъмжеше от негови поклонници, изливащи се от шатри, колиби и землянки, същински нов град, който надвишаваше многократно значителните размери на самата Самара. Градът, макар и не централен, беше с висока каменна стена, и повечето сгради също бяха от камък.
От тази страна на Елдар положението не беше много по-добро. Докато стигнат до място за лагеруване, бяха подминали три стана на Бели плащове, със стотици бели палатки, а сигурно имаше и други, които не бяха видели. Бели плащове от тази страна на реката, пророкът и може би предстоящи бунтове от другата, а тя нямаше никаква представа къде трябва да отиде, нито с какво, освен с тътрещия се фургон, който не се движеше по-бързо от нея, ако тръгнеше да ходи пеш. Съжаляваше, че бе позволила на Елейн да я уговори да изоставят каретата. След като не видя наблизо нито един стрък, който да шибне, тя скърши пръчката и я хвърли на земята. Съжаляваше, че не може да направи същото с Лука. И с Галад Дамодред, затова, че заради него бяха побегнали и стигнаха дотук. И с ал-Лан Мандрагоран, затова, че не беше тук. Не че й беше дотрябвал, разбира се. Но присъствието му щеше да бъде… утеха.
Бивакът беше притихнал. Над малките огнища край фургоните къкреха котлета с вечерята. Петра хранеше лъва с черната грива, като му тикаше през решетките големи късове месо, окачени на прът. Женските вече се бяха нахранили и се бяха отпуснали лениво в своята клетка, само от време на време изръмжаваха — щом някой се приближеше. Нинив спря край фургона на Алудра. Илюминаторката стриваше нещо в дървен хаван на маса, опряна до фургона, и си мърмореше под нос за нещата, които смесваше. Трима от фамилията Чавана се усмихнаха подканящо на Нинив и й махнаха да иде при тях; не и Бръг, който продължаваше да ръмжи заради устната си, въпреки че му бе дала мехлем, за да му мине подутото. Може би ако цапардосаше и тях също така здраво, щяха да послушат Лука — и по-важното, самата нея! — и щяха да разберат, че усмивките им не й трябват. Колко лошо, че Валан Лука не можеше да последва собствените си указания. Лателле се извърна от клетката с мечката и я изгледа с язвителна усмивчица — не, по-скоро самодоволна. Нинив обаче се загледа в Церандин, която подрязваше плоските нокти на пръстите на един от огромните сиви с’редит с нещо, което приличаше по-скоро на сечиво за рязане на метал.
— Ама оная — подхвърли Алудра — наистина я бива с ръцете и краката, нали? Не ме гледай така сърдито, Нана — добави тя и изтупа ръцете си. — Аз не съм ти враг. Дръж. Трябва да опиташ тези нови палниклечки.
Нинив взе боязливо дървената кутия от ръцете на тъмнокосата жена. Малка кутийка, която можеше да държи и в шепа, но за всеки случай тя използва и двете си ръце.
— Мислех, че ги наричаш драскалки.
— Може и тъй, може и инак. Палниклечки казва по-добре за какво са от драскалки. Разширих малко дупчиците, които задържат клечките, така че дървото да не се подпалва. Добра идея, нали? А веществото на главичките е нова формула. Ще ги опиташ и ще ми кажеш какво мислиш, нали?
— Да, разбира се. Благодаря ти.
Нинив се забърза преди жената да й е натикала още някоя кутийка. Държеше проклетото нещо сякаш то можеше всеки миг да избухне, и не беше сигурна, че няма да стане точно така. Алудра караше всеки от трупата да й пробва драскалките, палниклечките, или каквото решеше да ги нарече. Със сигурност можеха да запалят огън или лампа. Можеха също така да лумнат в пламък, ако синьо-сивите им главички се отъркаха една в друга или в нещо грубо. Колкото до нея, тя предпочиташе да си пали огън с кремък и желязо или с жив въглен, пазен грижливо в кутийка с пясък. Много по-безопасно беше.