Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
В отговор чу тихичко похъркване.
Крилан изсумтя, а после грейна в усмивка. Сви се на голям люспест кравай и също затвори очи.
Заспа мигновено.
9.
Диверсионното ято излетя от двореца призори.
Един местен час преди това Крилан разбута Радослав с думите:
„Хайде, Радо, излюпвай се! Тръгваме да се правим на юнаци…“
Малко след бръсненето долетя и Алванд. Носеше кожена сбруя с паласки, скоро и Крилан нахлузи подобни патрондаши. Водачът приветства своето малко ято с кимване. На балкона пред пещерния палат стояха двамина изпращачи — възрастни змей и змеица, той — с искрящи в топаз очи, тя — с раздвоена опашка. Сбогуваха се с диверсантите, като обгърнаха с криле всеки от тях със същата топлота както сина си. Само миг замръзнаха на ръба на балкона, отправили блестящи погледи към изкълчения хоризонт на изток. После, без дума да изрекат и да излъчат мисъл, пикираха към подножието на аула на Тинга.
Минута по-късно Алванд и Крилан излетяха, устремени към небето. Радослав бе повлечен от тях сякаш планер. Оприличи се на състезател по водни ски, теглен от две моторници. Здраво вкопчен в тъничката юзда, той се плъзна по въздуха към все още ярките в бавната виделина мъхнати съзвездия, замрежвани от змейските силуети.
Вятърът свистеше, металните криле щракаха, заемайки различни положения. Дичо не дръзна да се огледа, защото насрещният напор би му извил врата. Всъщност, вече не можеше да помръдне глава, защото доспехите се втвърдиха, но бе убеден, че патериците за летене се свиват в корави триъгълници от двете страни на тялото му. Едва сега осъзна, че гребенът върху шлема и плоските шпори отзад на петите играят ролята на аеродинамични стабилизатори.
Оръженосците ускоряваха, изпънати като огромни стрели, ужас прободе целия Радослав. Вятърът ставаше все по-плътен и по-свиреп, виеше по-яростен и от дявол и прерастваше в ураган, който се канеше всеки миг да разкъса глупавото човече на малки парченца!
Не можеше да затвори очи, близо бе до припадък, стискаше с воля треперещото сърце, ала то не преставаше да бумти и прескача по няколко такта. Само доза телепатично успокоително откъм Крилан му възвърна донякъде куража.
Летяха на запад, бягайки сякаш от изгрева, пронизаха, разпиляха облаци… Изведнъж пред очите на Дичо въздухът потече като стопено стъкло, очерта струйки ивици край бронираните юмруци и… пищящият ураганен вой изчезна! Настъпи не точно тишина, а тънко звънтене от невидим рояк комари, които плачат от студ. Ризничните крачоли на доспеха му силно го стягаха и стъпалата бяха започнали да изтръпват.
Свръхзвукова скорост, Радо. Лягаме на нов курс.
Тройката зави, тъмната земя се изправи в стена, шлейф от грохот подир опашките на шарканите се приближи в мига на виража към Радослав. Цялото небе се завъртя покрай тях. Вероятно ятото оставяше инверсионни следи кондензираща пара, най-вече горещите змейски тела. Не след дълго насреща им блесна зората.
Виж долу.
Младият мъж сведе очи, само толкова — и без друго не бе в състояние да помръдне.
Континентът отдолу изглеждаше натрошен от мрежа няколкостотинметрови пропасти, в чиято мрачна дълбочина не надзърташе още слънцето.
Скритото море. Сега приливът беснее между стените. Скалните плъхове мигрират от покачващата се вода към горните етажи на кошерите. При отлив ще се спуснат и ремонтират повреденото от вълните, а между работата ще хапнат уловена в къртичините им риба. Как се чувстваш?
Екстра.
След две минути ще извием право нагоре. Към космоса.
А… не може ли да се върнем? Май забравих четката си за зъби.
<!?!>
Събрате Алванд, Радослав се шегува.
<Не е време, Човеко! И без туй ме разсейваш, спести остроумието.>
Дичо задъвка устни. Ама че грубиян. И презрителното „човеко“… На какъв език беше това? В призрачния мислеглас на командира нямаше граморски думи. Нито пък български…
Алванд, прощавай, искам да питам…
<Човеко, не ме карай да съжалявам, че си с нас! После!>
Пуяк надут.