Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
И един ден, докато крепостта се въртеше сред студените облачни континенти на колосалния атмосферен простор на планетата, аналогична в човешката реалност на Сатурн, наблюдателите засякоха змейски зертон.
Всъщност, оказа се, че е била назначена среща.
Връщаха ме на своите.
Крепостта на ламите простря знамена от светлини, едни такива ръждиво-морави дъги. В тях аз не без усилие прочетох покана към змейовете да приемат крушенец. Изгубено тяхно дете.
Зертонът беше красив. С иглени кули и заобиколен с облачни пръстени, в които сияеха потвърдителни деветоцветни дъги, изписващи… забравил съм повечето сигнали, освен един:
ЧАКАМЕ ДЕТЕТО С ЦЯЛАТА СИ ОБИЧ. СПОДЕЛЕТЕ РАДОСТТА НИ.
Салюти от километрични мълнии уловиха в паяжина света на безбрежното небе и видях стрелващи се от зертона ято шаркани, които затанцуваха сред светкавиците. Една двойка се устреми право към ламийската крепост.
Тогава видях самодивата от свитата на ламите. Не бях я запомнил, но я познах. Нямаше кестеняво опепелените коси на Искра. И очите ѝ бяха въгленочерни, без бяло. Понечих да я доближа, да се сбогувам. Но тя изчезна в тълпата лами, които ме изпровождаха.
Дорева ми се, такава мъка ме налегна. Колко изцеждащо ще да е било лечението ми, колко лаком ще да съм бил с нея…
Ето така се върнах — завърши Крилан.
Отвърна му дълбока въздишка.
Съхранителите и другите светлиннокожи гадинки бяха помръкнали, уютен сумрак свиваше гнезда в пещерния палат. Уруруйчето дремеше с главица под крилце, настанило се посред софрата. Изведнъж се размърда, изписка тъничко в чест на поредната ури и пак се оклюма.
— Спиш ли, Радо?
— Не още. Мисля.
— Няма какво да му мислиш. Спи.
— Ъхъ — Дичо се зави презглава, но тутакси се надигна, подпирайки се на лакът.
— Слушай — подхвана той оживено. — Ами я си представи, че един ден Тя чисти печката и намира своята кожа! Че тия люспи горят ли бе, мой чо… оууу, змейо! Аз нямам такива наблюдения! Пред пощата в Ахтопол оцелях, в монорелса в Царството — също, а преди това ми се размина и на Месечината, да не споменавам там с какво ме целеха!… Та така, намира си я, да речем, поопърлена, но цяла. И си я прибира… и…
— И?
От Крилан се излъчваше почти електрическо напрежение.
— Какво „и?“ бе, какво не стопляш, да не си правен в Албания за реотан? Няма какво да я държи повече там! Като самодивата от приказката — намерила си колана и за нула време хванала гората… Нещо тъпо ли казах?
— Не. Но май не си наясно какво направи току-що.
Айдеееее… Радослав се почеса по тила, без да го сърби.
— Няма какво и да мислиш за извинения. Какво ли ти се чудя де, щом шаркиня ти е обърнала внимание… Сега, току-що, ти даде лек на змей! Нищо, че съм бил в човешка кожа, пак съм змей и такъв си оставам, какъвто съм бил винаги. Благодаря ти. Не че ми събуди надежди, не вярвам така наистина да стане, но… Знаеш ли, че от няколко години насам чак сега съм в наистина прекрасно настроение, а? Олекна ми.
Радослав се прозя и легна отново, прошепвайки:
— Не ти е личало, че си в лошо.
— Тъй ли? Защото се поразвихрих в Ураш-долина на Дилмун, та изгърмях запасите си от гняв… Не се гордея с това. И ти не се учи от мен. Читавите шаркани не постъпват така. Те не мразят, те плевят гнева си. Трябва да узнаеш нещо важно за змейовете, Радославе. Да си змей, това значи да правиш разлика между себе си и своите настроения. Непрекъснато да осъзнаваш целта и насоката си на действие. Змеят е свобода, Радо, а свободата е от нищо да не изпитваш долния животински страх — страх от живота, което значи ужас пред смъртта, страх пред истината, което значи да си в плен на лъжата. Да си господар на чувствата и настроенията си, да си над тях! Тоест — да летиш високо! Естествено, като владееш емоциите, не значи да си безчувствен, напротив… Змейовете сме като с одрани кожи — чувстваме твърде много. И затова сме развили способността да сме силни — за да го понесем. Не да се крием зад обезболяващи… Другото условие да не си просто люспеста твар, а шаркан, е да се водиш от тая повеля:
„Следвай своята Съдба и не пречи на другите да вършат същото! Не бягай от Съдбата си, не търси чужди Пътища, не ги отнемай от никого. Упътвай, ала не мъкни никого по Пътя на неговата орис!“
Така се превежда на човешки Първият закон на шарканите.
Крилан вдигна очи към тавана, подбирайки думи за превода.
— И както съм подхванал, ето ти го Закон Трети: спътници да са ти Любовта, Възхитата и Любознанието, пропъждай без пощада от себе си Страха, Завистта и Мързела, преследвайки ги където и когато ги срещнеш по Пътя си!… Което ще рече: Не мрази. Омразата изгаря преди всичко отвътре. Това е… — змеят положи глава по кучешки върху предните лапи. — Знаеш ли какво, Радо? — попита го весело. — Ще взема да ти дойда на гости! Честно. В Софията. Щом приключим с цялата тази история. И ще се напием — плащам в злато презряно, дето толкова милее за него човешката лакомия. Ще се наковем като бичмета. Яко! До посиране, ако трябва… Радо?