Кралица на въздух и мрак [bg]

Нима някой, умиращ от жажда, отказваше вода? Всичко, което Ема трябваше да стори, бе да кимне, и те се сблъскаха с такава сила, че вратата на стаята й издрънча в касата. Всеки би могъл да мине по коридора и да ги види, знаеше Ема. Не я беше грижа. Вкопчи се в косата, в гърба на ризата му; главата й се удари във вратата, когато устните им се сляха.

Отвори уста под неговата, карайки го да простене и да изругае, и да я повдигне от земята, притискайки я към себе си толкова силно, сякаш би могъл да натроши костите им и да ги слее в един-единствен скелет. Ръцете й стискаха ризата му в шепи; пръстите му обхождаха тялото й, заровиха се и косата й. Ема си даваше сметка колко близо бяха до нещо наистина опасно… усещаше напрежението в тялото му, не от усилието да я държи, а да се сдържа.

Потърси опипом бравата зад себе си. Натисна я. Вратата се отвори зад нея и те се откъснаха един от друг, препъвайки се.

Беше като да смъкнат кожата от тялото й. Наполовина в стаята си, Ема се вкопчи във вратата, сякаш тя бе единственото, което й помагаше да се задържи на крака.

Раздърпан, Джулиън се бореше за въздух; Ема имаше чувството, че може да чуе ударите на сърцето му. А може би беше нейното — оглушително думкаше в ушите й.

— Ема…

— Защо? — Гласът й трепереше. — Защо нещо толкова ужасно би се случило заради парабатайската връзка? Та нали тя би трябвало да е нещо добро. Може би кралицата е права и тя е нещо зло.

— Ти… нямаш доверие на кралицата, нали? — каза Джулиън задъхано. Очите му сякаш се състояха единствено от зеници: черни, обрамчени от синьо. Сърцето на Ема биеше като супернова, изригнала тъмна звезда от разочарован копнеж.

— Не знам на кого да имам доверие. „Има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова. Мрак, който се равнява на добротата му.“ Така каза кралицата.

Ръката на Джулиън, отпусната до тялото му, се сви в юмрук.

— Но кралицата…

Не е само кралицата. Би трябвало да му кажа думите на Даяна от Туле за парабатаите. Само че не го направи: не можеше да му стовари нещо такова точно сега, освен това и двамата бяха наясно какво трябва да направят.

— Знаеш какво трябва да се случи — рече най-сетне с глас, тих като шепот. — Какво каза Магнус. Разполагаме с мъничко допълнително време. Не бива да… да рискуваме.

Очите на Джулиън бяха мрачни и измъчени. Не помръдваше.

— Кажи ми да си вървя. Кажи ми да те оставя.

— Джулиън…

— Винаги ще правя каквото поискаш от мен, Ема. — Гласът му беше хриплив. Костите на лицето изглеждаха прекалено остри и изпъкнали, сякаш щяха да пробият кожата му. — Моля те. Помоли ме.

Ема си спомни онзи ден, преди много години, когато Джулиън беше сложил Кортана в ръцете й и тя бе прегърнала острието толкова силно, че й бе оставило белег. Спомни си болката и кръвта. И благодарността.

Беше й дал онова, от което се бе нуждаела тогава. Сега бе неин ред да му даде онова, от което той се нуждаеше.