Кралица на въздух и мрак [bg]

Ема и Джулиън излязоха от библиотеката в мълчание, в мълчание стигнаха и до стаята й, преди Джулиън най-сетне да проговори.

— Би трябвало да те оставя тук — каза, махвайки към вратата. Звучеше така, сякаш гърлото го боли — дрезгаво и хрипливо. Ръкавът му все още беше навит до лакътя, разкривайки заздравялата кожа на ръката му. Ема искаше да я докосне, да се увери, че отново е себе си. Нейният Джулиън. — Нали ще бъдеш добре?

Как бих могла да бъда добре? Ема посегна слепешком към бравата, но не можа да си заповяда да я натисне. Думите на Магнус бушуваха в главата й. Проклятие, отнемане на Знаци, да стоите далече един от друг.

Обърна се и притисна гръб до дървото на вратата. Погледна го за първи път, откакто бяха в библиотеката.

— Джулиън — прошепна. — Какво ще правим? Не можем да живеем, без да си говорим или дори да мислим един за друг. Невъзможно е.

Джулиън не помръдваше. Ема се опиваше от гледката му, като алкохолик, обещаващ си, че това е последната му бутилка. Толкова дълго се бе държала само защото си беше повтаряла, че когато магията бъде отменена, ще си го върне. Дори не като романтичен партньор, а като Джулс: най-добрия й приятел, нейния парабатай.

Ала може би просто бяха сменили една клетка с друга.

Зачуди се дали той си мисли същото. Лицето му вече не беше безизразно: то преливаше от цвят, от емоции; изглеждаше зашеметен, сякаш беше излязъл твърде бързо от гмуркане надълбоко и бе в плен на агонията на кесонната болест.

Взе лицето й в шепите си. Дланите му се извиха около бузите й: държеше я с леко, нежно удивление, което Ема свързваше с благоговейното отношение към скъпоценни и чупливи предмети.

Коленете й омекнаха. Невероятно, помисли си. Омагьосаният Джулиън можеше да целува голата й кожа и тя се чувстваше празна отвътре. Този Джулиън — истинският Джулиън — докосваше леко лицето й и тя бе завладяна от толкова силен копнеж, че почти болеше.

— Трябва да го направим. В Аликанте, преди да отида при Магнус и да го помоля да ми направи магията, беше, защото знаех… — Той преглътна мъчително. — След като почти… на леглото… почувствах руната ми да гори.

— Затова ли избяга от стаята?

— Усещах проклятието. — Джулиън наведе глава. — Руната ми гореше. Виждах пламъците под кожата си.

— Не спомена нищо за това.

Мислите на Ема бушуваха, спомни си какво бе казала Даяна в Туле: Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв.