Диамантен меч, дървен меч [bg]

Но Ахата не спря, продължаваше да слиза надолу и надолу.

Въздухът вече не само бе натежал от мрак и воня, появи се мъгла, която се сгъсти в осезаема с кожата на лицето и китките завеса. В тази пелена светлината на факлата едва мъждукаше болнаво и още по-мрачно отпреди.

Не след дълго девойката Дану престана да различава собствената си протегната напред факла. Мъждукаше само оранжевото, полумъртво сияние на пламъка, някакво самотно бледо петно. Струваше й се, че вече не върви, а плува в тинята на умиращо езеро, което всеки момент ще се превърне в блато. Ахата мъчително напипваше с ходило всяко следващо стъпало.

Нима ще успея да стигна до Господаря, щом отсега още ми е толкова... толкова... трудно?!

Усети, че към сълзите от киселата воня ще се присъединят и сълзите на отчаянието и слабостта.

Това я отрезви.

"Засрами се! - скастри се наум. - Ти, Сеамни, мина през огън и вода, ти се изплъзна изпод Гибелния порой, в твоите ръце бе отдаден Имелсторн! Нима ще отстъпиш точно сега, когато от теб се иска всичко на всичко да слезеш по едно тъмно стълбище и малко да се позакашляш?!"

За известно време срамът стегна гордостта й и това помогна.

Ала сетне стана наистина зле. Много по-зле. Към бумтежа на грамадния чук, млатещ наковалнята в ритъма на погребална камбана, се прибавиха отначало призрачни, а после и все по-отчетливи стонове. Цял хорал стенещи гробовни гласове.

Разяждащата кисела воня пареше носа, гърлото, гърдите... Ахата откъсна ивица от собствената си рокля и я притисна към влажните стени. През намокрения плат се дишаше малко по-леко.

Киселият дъх на Пороя, ударите от дълбините, стоновете... в този обезкуражаващ фон се вплете цяла армия от зли шепнещи неразбираеми проклятия гласове. И клетвите им бяха отправени към дръзката Дану. Не ги разбираше, но кой знае защо бе сигурна, че и се заканват, предричат и й обещават невиждани мъки и страдания. В сърцето й отново надигна ледена змийска глава страхът, който накара душата й да изтръпне до дъно. Ахата чак спря, смразена, но и учудена - а уж си мислеше, че нищо повече не може да я уплаши след всичко преживяно... Можеше и още как!

Кръвта й се блъскаше в жилите, сърцето се мяташе като обезумяло от ужас зверче в костената клетка на ребрата...

"Не! Трябва, трябва да продължа! Хайде, Сеамни, още една крачка! Само още една! А сега пак..."

Молеше тялото си да не се сковава. Неволно имитираше наум гласа на майка си: хайде, мило дете, ела насам, виждам, че вече можеш..."

Още един завой на стълбището. И оше един. И още. Още.

Ахата старателно отбягваше мисълта за обратния път. Опитваше се да се радва на дребни неща. Ето, стълбите вече са почти изтъркани бабунки, по-лоши няма как да станат... Ето, зловонната мъгла си остава същата, няма накъде повече да се сгъстява - иначе ще се превърне в супа. И водата, в която топваше парцала, през който дишаше - тук я има повече, на цели локви...

Стълбището свърши съвсем ненадейно. Мъглата се разсея, не съвсем, но на Ахата й се стори, че направо е изчезнала. Не че стана по-леко за дишане...