Диамантен меч, дървен меч [bg]

Видя вампир с напълно изгорен хълбок, с оголени кости на черепа, с черна празнина на мястото на едното око. Видя крилат вислюг, чиито люспи отстрани и по гърба бяха разядени сякаш нещастната твар бе давена в корито, пълно с киселина.

Да, разбира се, киселина... Догадката й се оформи окончателно, превърна се в прозрение. Кошмарното шествие бе безкрайна верига от жертви на Гибелния порой. Всички, които са били застигнати от бедствието, които са били покосени от широкия замах на косача-смърт, но не бяха попаднали пред очите на самия Господар на Пороя. Сега се явяваха пред него, вървяха през мрачната подземна тъмница - дали пренесени в замъка като плът, дали представляваха само отражения на нещастните си души, не беше важно. Просто бяха тук. И вървяха към обещаващия да ги изпие Господар на Пороя.

Вървяха като на преклонение към онзи, който ги беше погубил.

Потресена и изтръпнала от осъзнаването, Ахата пристъпваше покрай върволицата и с ням, замръзнал в гърлото си писък се вглеждаше в тях. Имаше хора, чудовища, твари -всякакви, които приживе бяха притежавали поне капка, поне искрица разум.

Клетници, връхлетени от Пороя посред път или в неподходящи укрития. Сега вървяха с угаснали очи (тези, които имаха), покорни, безволеви, безмълвни...

"Нима така си представят хуманусите Съда на своя Спасител?

Или по-скоро се боят, че може би ще е такъв..."

Проблесналата в главата й мисъл не само бе лишена от злорадство, но напоена с ужас и състрадание.

"Нима наистина хората ги очаква нещо подобно при Свършека на света?!"

Ахата с усилие извърна лице от обречените. Затича се покрай скръбната им. пъплеща към наистина окончателния си край колона. Отстрани се извисяваха подобни на жертвени олтари грамади от черен, гладък камък. От тях, полуразличими в тъмата, девойката Дану усещаше безоки погледи - алчни, заплашителни.

Жертвениците й шепнеха, без да имат устни: "Ще те изпием, ще те изпием, ще те..."

Върволицата лъкатушеше между тези олтари като река. Ахата почна да отмалява, боляха я краката, остра като нож на некромант болка я пробождаше отдясно под ребрата. Вече не можеше да тича, но се боеше и да спре...

Колоната убити от Пороя зави покрай поредния жертвеник. Необичайно ярка светлина заслепи девойката Дану. Само след миг тя видя, че тук горят грамадни мангали, поставени направо върху пода. Танцуващите над тях ниски езици пламък бяха повече от странни - огънят, въпреки че режеше очите, бе някак тъмен, почти черен. Мангалите обграждаха монолитен олтар, не по-голям от другите. Ала пред него бумтеше клада от голи скелети, на плоския връх се извисяваше Господарят на Пороя.

Ахата спря все едно налетя на ограда. Прилоша й. За малко не припадна от ужас.

Закованата в ръждивите доспехи ръка на великана внезапно се разтегляше, удължаваше се, протягаше се надолу, грабваше поредната жертва от прииждащата върволица и рязко я вдигаше над оклюманите глави на другите. Господарят на Пороя поднасяше плячката си към познатия на Ахата череп-фенер, който великанът държеше в лявата си ръка. Зелените копия от очните кухини на черепа се кръстосваха върху лицето или муцуната на нещастника, пронизваха главата му със сноповете от мъртвешката си светлина и в миг оцелялата плът потъмняваше, втечняваше се, окапваше от костите и се свличаше на стопени буци, които образуваха локви от черна зловонна слуз. От останките, които ръчището на Господаря стискаше, право към шлема се стрелкаше някакво плахо, дъгоцветно сияние, великанът го поглъщаше... През това време кошмарният фенер оголваше скелета докрай и костите падаха в кладата, за да наситят черните пламъци...