За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Когато един от перовете или човек от феода обявявал, че поддържа присъдата, съдията изисквал формална покана за дуел и освен това вземал от апелиращия гаранция, че не ще се откаже от апелацията си; но от пера такава гаранция не се искало, тъй като той е бил човек на сеньора и се е задължавал или да защищава присъдата, или да плати на сеньора 60 ливри глоба.
Ако този, който апелирал, не можел да докаже несправедливостта на присъдата, плащал на сеньора 60 ливри глоба, толкова на пера, срещу когото е апелирал, и толкова на всеки един от перовете, които открито са се съгласили с присъдата.
Когато някой, заподозрян силно в престъпление, за което се предвиждало смъртно наказание, бил арестуван и след това осъден, апелация за неправилно решение не можело да се прави; защото в такъв случай винаги е щяло да се правят апелации с цел да се продължи животът или делото да завърши с помирение.
Ако някой е казвал, че присъдата е лъжлива и злонамерена и не се е заемал да докаже, че това е така, т. е. не е излизал на дуел, той бивал глобяван за непристойните думи 10 солида, ако е бил благородник, и 5 солида, ако е бил човек от простолюдието.
Съдиите и перовете, които били побеждавани на дуел, не губели нито живота си, нито части от тялото си; но този, който обжалвал делото, се наказвал със смърт, ако делото е било криминално.
Този начин на обвиняване феодалите в неправилни решения е имал за цел да предпази от обвинения самия сеньор. Но когато сеньорът нямал перове или имал, но не достатъчно, той е можел на свои разноски да заеме перове от сеньора-сюзерен; тези перове обаче не били задължени да съдят, ако не искали; те можели да заявят, че са дошли само за да дадат съвет; ако при такъв случай сеньорът съдел и произнасял присъди сам, той е бил длъжен, ако го обвинят в неправилно решение, да приеме по-нататъшната поддръжка на присъдата.
Ако сеньорът бил толкова беден, че не можел да заеме перове от своя сеньор-сюзерен или ако пренебрегвал това право или пък сюзеренът не му давал перове, той не можел да съди сам и никой не бил задължен да се яви пред съд, който не можел да вземе решение; тогава делото се отнасяло до съда на сюзерена.
Аз смятам, че това е една от главните причини за отделянето на правосъдието от феода, откъдето се е образувало по-късно правилото на френските юристи: «Едно нещо е феодът, друго — правосъдието». Имало е безкрайно много феодали, които са нямали хора под своя власт, затова те не можели да поддържат свои съдилища; всички дела били отправяни към съда на сюзерена. Така те загубили правото си на съд, защото са нямали нито власт, нито желание да се опрат на него.
Всички съдии, участвуващи във вземането на присъдата, били длъжни да присъствуват при обявяването й, за да може, в случай че тъжителят иска да обжалва решението и ги попита дали са съгласни с произнесената присъда, да кажат да; защото — казва Дефонтен — «това е въпрос на вежливост и законност, който не допуска нито отклонение, нито отлагане на отговора». Аз предполагам, че от този начин на мислене е възникнал запазилият се и до днес обичай в Англия всички съдии да бъдат на еднакво мнение при произнасянето на смъртна присъда.
Необходимо е било впрочем всеки да обяви съгласието си с мнението на мнозинството; а ако е имало разделение на гласовете, присъдата се произнасяла така: в случай на престъпление — в полза на обвиняемия; в случай на дългове — в полза на длъжника; в случай на наследство — в полза на ответника.
Един пер — казва Дефонтен — не е можел да каже, че не ще съди, ако са само четирима пера или ако не са налице всички или ако не са налице най-мъдрите; това е все едно да каже по време на сражение, че не ще помага на своя сеньор, защото има при себе си част от хората. Но сеньорът е трябвало да поддържа честта на своя съд и да привлича в него най-доблестните и най-разумните от своите хора. Аз привеждам тоя пасаж, за да покажа, че задължение на васалите е било да се бият и да съдят, при което това задължение било такова, че да съдиш значело да се биеш.
Сеньор, който се е съдел в своя съд срещу своя васал и е губел делото, можел да обжалва неправилното решение на един от своите хора. Но пред вид на уважението, което васалът дължал на своя сеньор и по силата на дадената от него клетва за вярност, се допускало следното различие: сеньорът или казвал изобщо, че присъдата е неправилна и лоша, или обвинявал своя васал в лични манкирания65. В първия случай той оскърбявал собствения си съд и в известен смисъл себе си, затова и не можел да иска дуел; във втория можел, защото засягал честта на своя васал; и този от тях, който бивал победен, губел живота и имота си, за да се запази общественото спокойствие.