Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Рени сепнато си пое дъх. Пръстите й пробягаха по екрана. Охранителната програма, която Мартин й беше изпратила, нижеше ярки надписи срещу лицето на Дел Рей. Една група знаци светеше по-силно от останалите и примигваше с жълтото на пътен знак.
— Ти… копеле — едва изрече тя. — Опитваш се да проследиш обаждането ми!
— Какво? За какво говориш? — но по лицето му се изписа неудобство. — Рени, държиш се много странно. Защо не ми позволиш да ти помогна…?
Лицето му рязко изчезна, когато тя прекъсна връзката. Рени смачка цигарата си с треперещи пръсти и се втренчи в кабела, който излизаше от комуникатора й през прозореца, и към домашния жак. Сърцето й щеше да се пръсне.
„Дел Рей ме продаде“. Мисълта беше почти сюрреалистична. Че някой бе достатъчно заинтересован да я намери, за да накара официалните власти да я търсят, беше пределно ясно, но че Дел Рей Чиуме би й сторил такова нещо!… Раздялата им беше мъчителна, но той нямаше за какво да й отмъщава. „Какво са му направили? Заплашили ли са го?“ Изглеждаше уплашен.
Вдигна чашата вино и я пресуши. Ако не беше окончателно полудяла…, ако разговорът с Дел Рей беше реалност… тогава дори и домът на Сюзън в уважаваното предградие и с охранителната си ограда не беше убежище. Дори Дел Рей да не бе успял да проследи откъде се обажда, колко време беше нужно на преследвачите им да прехвърлят краткия списък от познати на Рени и да се озоват тук?
Рени изключи комуникатора си. После, сякаш, за да прикрие следите си, грабна пепелника и винената чаша, преди да се втурне вътре. Усещаше пулса на тила си, сърцето й не беше забавило ритъма си.
Осъзна, че това е прастарият ужас на преследвано животно.
ТРЕТА ГЛАВА
ЛОВЦИ И ПЛЯЧКА
МРЕЖА/МУЗИКА: Ужасните животни връщат „класическия“ звук.
(Картина: клип на „lWay4U2B“.)
Диктор: Саския и Мартинус Бенчлоу, основатели на „Моето семейство и други ужасни-ужасни новини“, съобщиха, че повеждат групата си, която навремето предизвика сензация и постигна диамантени продажби, в нова, „класическа“ посока.
(Картина: семейство Бенчлоу у дома си с пушки и пауни.)
С. Бенчлоу: Насочваме се към класическия китарен звук на XX век. Хората, които твърдят, че това е само превземка…
М. Бенчлоу: … най-безсрамно лъжат…
С. Бенчлоу: … най-безсрамно. Пълни чукове. Ние връщаме нещо отново, чат ли сте? Но си го правим по нашему. Сеговия, Хендрикс, Рой Кларк — класическият звук от време оно.
— Мисля, че е по-добре да тръгвам — каза тя. Не й се искаше да го поглежда, защото й ставаше смешно.
— Но ти току-що дойде. А, разбира се, още си наказана, нали? Значи не можеш да се бавиш много на връщане от училище — намръщи се той. Изглеждаше тъжен. — Да не би да се страхуваш, че ще те помоля да направиш нещо лошо?
Кристабел не каза нищо, после кимна. Господин Селърс се усмихна, ала все още изглеждаше тъжен.
— Знаеш, че никога с нищо не бих ти навредил, мъничка Кристабел. Но ще те помоля за някои неща и искам да ги пазиш в тайна. — Той се наведе, смешното му стопено лице беше много близо до нейното. — Чуй ме. Времето ми свършва, Кристабел. Срам ме е, че трябва да те моля да не слушаш мама и татко, но наистина съм съкрушен, напълно съкрушен.
Тя не беше много сигурна какво точно означава „съкрушен“, но според нея значеше, че много бърза. Господин Селърс й беше изпратил тайно съобщение по екрана на чина й в училище — молеше я да намине днес. Кристабел толкова се изненада, като го прочете там, където само преди секунда беше задачата с изваждане, и за малко да не забележи, че учителката идва към нея. Едва успя да го изключи, малко преди госпожица Карман да се приближи. А след това й се наложи мълчаливо да понесе мъмренето, че не работи.
— Ако не искаш да правиш това — продължи старецът, — не си задължена. Аз пак ще си остана твой приятел, обещавам ти. Да, обещавам ти. Но дори и да не го направиш, моля те, не казвай на никого, че съм те помолил. Много е важно. Разбираш ли, много е важно!
Тя се взря в него. Никога не беше чувала господин Селърс да говори така. Като че ли беше уплашен и много разтревожен — също както майка й, когато Кристабел падна по стълбището в старата им къща. Вгледа се в жълтеникавите му очи — опитваше се да разбере, доколкото можеше, какво става с него.
— Кажете ми какво искате да направя.
— Ще ти кажа. Само три неща — като в приказките, Кристабел. Три заръки, които единствено ти можеш да изпълниш. Но първо искам да ти покажа нещо. — Господин Селърс се обърна и протегна ръка към масата. Трябваше да отмести гъстия листак на едно растение, което му пречеше да намери онова, което търсеше. Подаде й го. — Кажи сега какво е това.