Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Сапун.
Тя се зачуди дали няма да го изяде. Вече го беше виждала да яде сапун.
— Точно така. Всъщност това е един от сапуните, които ти ми донесе. Но е и още нещо. Ето, виждаш ли? — и й посочи дупчица в единия край. — Виж сега. — Треперещите му ръце разделиха сапуна на две като сандвич. Вътре лежеше сив метален ключ. — Бива си го този номер, нали? Научих го от един филм за затворници по мрежата.
— Как ключът се е озовал в сапуна? — попита тя. — И защо?
— Разполових сапуна и го изрязах отвътре както исках — обясни господин Селърс. — После направих тази дупчица, нали я виждаш? След това съединих двете половини и налях горещ метал. И когато той изстина, стана ключ. Сега ще ти кажа за какво е този ключ. Това е една от трите ми заръки към тебе, Кристабел. Е? Готова ли си да ги чуеш?
Кристабел погледна ключа, полегнал в сапуна като на дюшек — сякаш спи, докато тя не го събуди. Като прекрасния принц. Кимна.
Наложи се да вземе колелото, защото пътят беше дълъг и освен това трябваше да носи дотам тежки неща в кошницата на багажника.
Беше изчакала до събота, когато майка й и баща й ходеха на мач. Кристабел беше ходила веднъж с тях, но им бе задавала толкова много въпроси за това, какво правят мъничките човечета там долу, на зелената поляна, че баща й реши, че е по-добре да си седи вкъщи.
Когато ходеха на мач, мама и татко викаха госпожа Гълисън да я наглежда. Тази събота Кристабел й каза, че трябва да отиде да нахрани кучето на приятелката си и да го разходи малко. Госпожа Гълисън, която гледаше голф по телевизията, я пусна, но й каза веднага да се връща и да не бърка в чекмеджетата на родителите на приятелката си. Това й се видя толкова смешно, че Кристабел едва се сдържа да не прихне.
Започваше да застудява. Стегнато омота шала около врата си и затъкна свободните краища в палтото си, за да не се заплетат в спиците. Веднъж това се беше случило — падна и си обели коляното. Натисна здраво педалите надолу по „Стилуел“, после зави по мостчето и мина покрай училището. Господин Диас, приятният портиер, изхвърляше чувал с листа в кофата за боклук. Тя извика, махна с ръка и чак тогава си спомни, че господин Селърс й беше казал да не говори с никого.
Слезе по улиците точно както й бе рекъл старецът — по много улици. След малко стигна до онази част от базата, където никога досега не беше идвала — до няколко ниски бараки, направени от някакъв къдрав метал, наредени около отдавна некосена поляна. Зад най-далечния ред бараки имаше друга група постройки, които наподобяваха кутии. Те малко приличаха на бараките, но бяха от цимент и по-ниски, и като че ли вкопани в земята. Кристабел не можеше да разбере за какво служат. Много малки бяха за къщи. Радваше се, че не живее в нещо такова.
Кристабел започна да брои, както й беше казал господин Селърс — едно, две, три, — като започна от най-близката, докато стигна до осмата циментова кутия. Тя имаше врата, а на вратата — катинар — точно както й бе казал той. Кристабел се огледа — страхуваше се, че някой може да я забележи. Помисли си също така, че някой може да я причаква, за да й направи нещо лошо, да се спусне да я хване като в полицейското шоу, което беше гледала онази вечер, ама не видя никого. Извади смешния груб ключ, който господин Селърс беше направил със сапуна, и го пъхна в ключалката. Отначало ключът много-много не ставаше, но тя го натисна оттук-оттам и той влезе докрай. Опита се да го завърти, но ключът не помръдна. После си спомни за тубичката, която й беше дал господин Селърс. Извади я и изстиска в ключалката малко от онова лепкавото в тубичката. Преброи бавно до пет и пак опита. Ключалката щракна и се превъртя. Звукът и внезапното й оживяване под ръката й накараха Кристабел да подскочи.
Изчака две — три секунди, за да види дали полицаи с пистолети и брони няма да изскочат иззад металните бараки и да се втурнат към нея, и отвори вратата. В циментовия под имаше дупка и стълби, които водеха надолу — точно както беше казал господин Селърс. Погледна стълбите — бяха много стръмни, след това опипа с ръце първото стъпало — беше много грапаво. Кристабел се нацупи, ала беше обещала, и заслиза по стъпалата. Въпреки че не виждаше нищо в дупката, не й харесваше да слиза в нея — господин Селърс беше казал, че няма да има змии, но може и да бъркаше. За неин късмет стълбите се оказаха само няколко и преди да я хване още по-голям страх, вече беше стигнала долу.
Погледна в краката си — малката стая под земята беше съвсем празна — а нямаше и никакви змии. Не видя нищо освен онова, което търсеше — квадратна метална врата в стената.