Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Джеремая, благодаря ти, че ни приюти.
Той кимна със сведени очи.
— Няма нищо. Добре сте дошли.
— Татко, благодаря ти за песента.
Баща й я погледна с необичайно нежен израз, а след това се засмя:
— Просто се опитвам да платя дълга си, момиче.
Беше в полусънно състояние, раздразнена и неспокойна. Знаеше, че твърде много проблеми сега са нерешими, но не беше способна да стори каквото и да било: сънят и забравата си оставаха отчайващо далече. Най-накрая се предаде и стана. Светна лампите, после пак ги угаси — предпочиташе мрака. Нещо, което беше казал !Ксабу, премина бързо през разсеяния й ум: „… онова, което ни кара да се радваме на други хора, което ни кара да се чувстваме по-добре заедно, отколкото сами…“
Но какво можеха тя и неколцина други да направят при тази ситуация? И защо на първо място трябваше да е тя — защо никой друг никога не поемаше отговорност?
Замисли се за баща си, който спеше през две врати, и за единствената приятна вечер, която току-що бяха прекарали и която й бе позволила да отклони яростните му пристъпи на възмущение. Него никога не го интересуваше колко работа има тя и колко малко спи нощем — той все бързаше да се оплаче, че няма приготвена закуска, когато стане. Беше свикнал винаги да го чакат. По вина на майка й, която беше капитулирала — не, подчинила се на някаква старомодна представа за ролята на африканската съпруга. Навремето може и така да е било — мъжете седят около огъня и си бъбрят за газелата, която са проболи с копие преди три седмици, докато жените събират храна, шият дрехи, готвят, грижат се за децата. Да, грижат се и за мъжете си, които сами са деца — наистина деца, толкова обидчиви, ако не са центърът на вселената…
Осъзна, че е изпълнена с гняв. Гняв към баща й, гняв към Стивън, задето… задето е избягал от нея. Почувства се ужасно. Но така беше — тя беше бясна, че Стивън е далече, че лежи в онази болница тих и неоткликващ, отхвърлил цялата й любов, цялата й болка.
Ако майка й беше жива, щеше ли да е различно? Рени се опита да си представи живот, в който не тя, а някой друг носи бремето. Например да мислиш само за учене, приятели и развлечения. Но това беше чисто умозрение, опит да си представиш един друг живот, но този живот щеше да бъде на друг човек. На друга Рени — Рени отвъд Огледалото на Алиса.
Майка й Мириам беше стройна, дългокрака и крехка. Тя не трябваше да си отива. Ако никога не беше влизала в универсалния магазин, сега всичко щеше да бъде по-добре. Дори само широката й усмивка, която внезапно и изненадващо проблясваше на тъмното й лице като шепа, отворена, за да разкрие прекрасен подарък, щеше да накара Рени да се чувства по-малко сама. Но сега мама и усмивката й бяха само спомен. Спомен, който с всяка година избледняваше.
„… по-добре заедно, отколкото сами…“ — беше казал !Ксабу. Не беше ли това част от нейния проблем? Тя никога не беше сама, хората около нея винаги очакваха нещо от нея, а не можеха ли да си го свършат сами?
Самата тя обаче никога не беше молила никого за нищо. По-лесно е просто да бъде по-силна — всъщност това й помагаше да остане силна. Ако признае, че има нужда от помощ, щеше да загуби способността си да се бори.
„Но аз имам нужда от помощ. Не мога да се справя сама. Изчерпах се.“
— Правя всичко възможно да намеря решение, Рени — каза Мартин, но в гласа й не се четеше голяма надежда. — Оборудването, за което говореше Сингх, струва ужасно много. Бих ти дала пари на заем, но те съвсем няма да бъдат достатъчни, защото почти всичките ми пари отиват за собственото ми оборудване. Аз водя много скромен живот.
Рени се взираше в празния екран и искаше Мартин поне да носи сима на Мона Лиза, за да има какво да гледа. Човешките същества умират да гледат лица, за да получат информация или просто потвърждение, че отсреща има друг човек. Рени беше свикнала да не използва видео на обществени места, но дори и когато екранът не работи, обикновено говориш с човек, чиито черти вече познаваш. Беше трогната от щедростта на Мартин, но все още й беше трудно да я почувства близка. Коя беше тази жена? От какво се криеше? И най-странното — защо жена, която обожаваше уединението, беше приела толкова насериозно тази лудост с Адърланд?
— Знам, че няма да е лесно, Мартин, и оценявам помощта ти. Просто не мога да оставя Стивън да си отиде просто така. Трябва да разбера какво се е случило. Да открия кой е сторил това и защо.
— А ти как си, Рени? — изведнъж попита Мартин.
— Какво? О, добре, но… объркана… уморена.
— Но на себе си, нали? Как си, Рени?
Изведнъж тъмнината на екрана е заприлича на прозорче на изповедалня. Изкуши се да разкаже на французойката всичко — за маниакалните си страхове за Стивън, за абсурдните си майчински грижи за собствения й баща, за голямата власт на силите, които, изглежда, участваха в цялата тази ужасна история. Всички тези неща я затискаха като паднал покрив и щеше да е добре да има на кого да се оплаче. Понякога Рени чувстваше, че другата жена — въпреки мистерията, която я заобикаляше — можеше да бъде истински приятел.