Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Дръж се, шарканче. Идем.
От облака се спуснаха сенки към мен, но вече се топяха очите ми, топеше се човешкото ми тяло. Мърдах в себе си. Мъчително и бавно излизах от какавидата си, на пресекулки, с отчаяна паника и радостен ужас, с недоумение и облекчено разбиране… Можах само да зърна освободената си ръка, покрита със синкави черно-сребристи люспи, и да заскимтя от болка в крилото си, жестоко нагънато и зверски изтръпнало от двайсет и пет години неупотреба…
Чувствах присъствието на ламите.
Бързо, самодива-знахарка! Змейчето е изтощено-гладно, ще загине!
И после някой ме докосна и… не с обич, но с чувствена гореща страст нахрани сърцето ми. Не беше това, от което имах истинска нужда, но ме закрепи на повърхността над небитието, извади ме от покрова на истинската Смърт. С една дума — бях на системи, на интензивно енергийно лечение за душата, която на свой ред пришпори тялото да се възстанови. Може би регенерация е по-точна дума…
И сега вече наистина загубих съзнание. Унесох се в дивите прегръдки на тази, на която шепнех: Искрице-Звездице, драконче, миличко…
— Ти до последно не си знаел…? — стъписа се Радослав.
— О, не — Крилан продължително изгледа тавана, после и ококорения си слушател. — Знаех. Но не повярвах. Каза ми го призракът на Втората ми майка, самодивата. Тя беше мъртва от петнайсетина години вече, но направи всичко, за да не ме изостави. И навярно от това знание болеше още по-остро… и заради болката си позволих да загубя вяра, да забравя истината. Знаеш ли, ами че и сега понякога си мисля, че сънувам… че в момента съм в лудницата на 4-ти километър или в някое Карлуково, кротувам си в усмирителна риза и всичко около мен са само видения… И кое го сънувам — че съм човек, бълнуващ, че е змей, или змей, комуто се присънило, че някога се е бъхтал в тясна човешка кожа?…
А и кой знае дали човешкото ми тяло не се намеси. Навярно ще е справедливо да говоря за предишната плът като за свой „скафандър“. Той притежаваше негов си псевдоразум и по някаква своя програма ли, инстинкт ли, нещо в този род, се стремеше да задържи душата в затвора си. Защото без нея се превръщаше в купчина гниещи меса и кокалени трески. Плътта също има дял в това да не повярвам кой съм в действителност. А и въпреки всичко, оказах се неподготвен да приема истината с ума си. Да, вярно е, че усещах как двамата с Искра не сме от този свят… Но тя оставаше, а аз… Хм. Сложно е. Поне тогава ми се виждаше сложно.
Той помълча и подхвана отново:
— Първото, което ме попитаха ламите, беше искам ли да си отмъстя. Грешка, думите им бяха за възмездие. Много по-строго разграничени понятия сред шарканите, като при това „отмъщение“ е архаично за нас. Та попитаха ме желая ли да възмездя.
Учудих се. Поразмислих. Не, нямаше кого да обвинявам. Не бях от този свят и нямах право да му се сърдя.
Змей — изфучаха. — Помисли. Твоята Обич остана в човешки плен.
Не.
Ти си верен на законите на своето сърце, Крилане. Макар израснал сред хора, останал си шаркан!
Така реагираха на отказа ми ламите. Със съжаление, че ги лишавам от прекрасен повод да повилнеят. С уважение като към традиционен противник. Знаех, че змейовете сме в изначална вражда с тях, но такава, каквато струва повече от приятелите в доскорошното ми измамно Вкъщи. Моето сиропиталище. Планетата Земя на хората.
Откъде знаете името ми, което за първи път чувам?
Знаем, защото сме два клона от една раса. И можем да отнемем живота ти, ала не и свободата ти.
Това ли ме чака?
Казахме ти: още не си живял, че да мреш. Друг път ще се сразим, когато заякнеш. За нас ще е чест!
За мен също — понечих да се поклоня.
Истински шаркан! Казах ли ви, сестри! А сега — отиваме в реалността на Родината.
… Останах цял колокотл в крепостта. Обикалях я навред. Питах и получавах отговори. Припомнях си. Учех Езиците. Дори с посоките трябваше да свиквам отново, на чисто. Шест основни: напред, назад, горе, долу, ляво, дясно; осем междинни; център, вътре, навън — тези за по-високите измерения. И чисто летателни думички — аеродинамика и метеорология, на език, който, ако можеш да си го представиш, прилича на качествен математически анализ без количествени сметки. Хем просто реч, а пък и познание, вътре в самите слова — началните стъпки в Езика на Мъдростта, вече ти говорех за него. Приспособявах се да смятам в дузини, ламите и те ползват дванайсетична бройна система, въпреки че лакътните им палци са закърнели.