Престолът от драконова кост

Тълпата се раздвижи и се развика, защото след първите шестима войници вървеше каруца, теглена от два коня. За миг Саймън почувства празнота в стомаха си, но бързо я прогони: нима щеше да му се гади всеки път, когато край него проскърцваха колелата на каруца?

Колата спря и войниците я обиколиха, за да развържат превитото туловище, качено в нея. Саймън мерна сред седналите благородници някаква жена с катраненочерна коса и бяла кожа. Опита се да я огледа по-добре, защото се надяваше, че е Мария, но смеещите се придворни стесниха кръга и той не можа да види нищо повече.

Осем яки гвардейци повдигнаха стълба, на който висеше тялото на великана. В тази поза чудовището приличаше на елен от кухненските запаси на краля. Най-напред мъжете плъзнаха стълба от каруцата на земята и го наместиха на плещите си. Съществото беше вързано през раменете и коленете, огромните му ръце се поклащаха във въздуха, а гърбът му се влачеше по земята. Множеството, което разгорещено се беше придвижило напред, започна да отстъпва, надавайки възклицания от страх и отвращение.

Саймън си мислеше, че сега великанът прилича много повече на човек, отколкото когато бе излязъл от гората и се бе изправил срещу него. С отпусната от смъртта кожа на тъмното лице и без смразяващото кръвта ръмжене Звярът приличаше на човек, на когото е съобщена някаква новина, която не може да разбере. Както беше казал Странгиард, около кръста му беше увито парче груб плат. В пепелта по площада се влачеше някакъв колан от червеникави камъни.

Дебелакът, който стоеше до Саймън и призоваваше войниците да вървят по-бързо, се обърна и го погледна весело.

— Знаеш ли какво е носил около врата си? — извика той. Притиснат от всички страни, Саймън само вдигна рамене. — Черепи! — каза мъжът с такова задоволство, че човек би помислил, че той самият ги е дал на мъртвия великан. — Носил ги като огърлица. Принцът ще им направи погребение като за ейдонити, въпреки че кой знае на кого са били. — И дебелакът пак обърна поглед към зрелището.

На върха на кладата се бяха покатерили няколко войници и помагаха на носачите да наместят тялото на звяра. Когато го поставиха както трябва, с гръб, обърнат към струпаните дървета, те издърпаха мушнатия между краката и ръцете му стълб и скочиха на земята. Щом скочи и последният, огромното туловище залитна леко напред и една жена изпищя. Няколко деца се разплакаха. Някакъв офицер със сиво наметало даде команда. Един от войниците се протегна напред и мушна горяща факла в струпаната около кладата слама. Пламъците, които изглеждаха безцветни, осветени от слънцето на късния следобед, се заизвиваха все по-високо и по-високо. Около тялото на великана се изви струйка дим; поривите на вятъра полюшваха рунтавата му козина, сякаш беше изсъхнала през лятото трева.