Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Ето! Саймън отново я видя зад кладата! Докато се опитваше да се промуши напред, някой, който искаше да запази добрата си наблюдателна позиция, го ръгна с лакът в ребрата. Саймън спря и се вгледа в мястото, където му се струваше, че я е зърнал.
И я видя пак и разбра, че не е Мария. Тази чернокоса жена, обвита в пищно, изящно изтъкано зелено наметало, беше може би двадесет години по-стара. Въпреки това беше наистина красива — кожата й имаше цвят на слонова кост, а големите й очи бяха леко дръпнати.
Докато Саймън я наблюдаваше, тя гледаше горящия великан. Косата му беше започнала да се накъдря и почернява, защото огънят се изкачваше все по-високо по купчината цепеници. Димът се виеше и направи завеса, която скри дамата от погледа на Саймън. Той се чудеше коя е и защо докато наглимундците крещяха и размахваха юмруци, тя гледаше огнените езици с тъжни, но същевременно гневни очи.
31. Съветите на принца
Въпреки че беше доста гладен след разходката около замъка със Сангфугол, когато по-късно дойде отец Странгиард, за да го заведе в кухнята — изпълнявайки с голямо закъснение обещанието си, — Саймън установи, че апетитът му се е изпарил. Зловонието на горяща плът все още изпълваше ноздрите му и докато вървеше зад архиваря на замъка, той усещаше напълно осезаемо надвисналия дим.
Едва докосна хляба и наденичките, които една груба готвачка тропна на масата пред него. После двамата със свещеника тръгнаха през площада и докато вървяха, отецът полагаше огромни усилия, за да поддържа разговора.
— Може би си просто… много изморен, момче. Да, това трябва да е. Съвсем скоро ще си възвърнеш апетита. Младите хора винаги имат охота за ядено.
— Убеден съм, че сте прав, отче — каза Саймън. Наистина беше изморен, а освен това понякога беше по-лесно да се съгласиш с някого, отколкото да обясняваш. Между другото момчето не беше напълно сигурно на какво се дължи тази отпуснатост, цялото му изтощение.
Повървяха малко из смрачаващия се вътрешен двор.
— О — каза накрая свещеникът, — искаше ми се да те попитам… Надявам се да не сметнеш, че е прекалено нахално от моя страна…
— Да?
— Ами, Бинбиник… Бинабик де, ми каза… каза ми за един ръкопис. Един ръкопис на доктор Моргенес от Ерчестър? Такъв велик човек, каква трагична загуба за научните среди… — Странгиард тъжно поклати глава, а после сякаш забрави какво иска да попита, защото продължи да върви във вглъбен размисъл. Най-сетне Саймън се почувства длъжен да наруши мълчанието и му подсказа:
— Книгата на доктор Моргенес? Какво имате предвид?
— О! О, да… ами, виж, исках да те помоля — и съзнавам каква голяма услуга би било — Бинбиник каза, че ръкописът е съхранен и че е при теб, в торбата ти.
Саймън се засмя. На горкичкия отец му трябваше цяла вечност!
— Не знам къде е торбата ми.
— О, под леглото ми, по-точно под леглото, където засега спиш ти. Можеш да го ползваш, колкото пожелаеш. Видях един подчинен на принца да я оставя там. Уверявам те, че не съм я докоснал! — побърза да добави той.
— Искате да прочетете книгата? — Саймън беше развълнуван от искреността на стария човек. — Непременно трябва да го направите. Толкова съм изморен, че не мога дори да се докосна до книга. Освен това, сигурен съм, че докторът би се радвал, ако някой учен човек прочете творбата му, а аз със сигурност не съм такъв.
— Наистина ли? — Странгиард изглеждаше замаян и неспокойно опипваше превръзката на окото си, сякаш му се искаше да я махне и да я хвърли с вик на радост. — О — свещеникът пое дълбоко дъх, за да се успокои, — това би било чудесно.
Саймън се почувства неудобно. В крайна сметка архиварят се беше изнесъл от собствената си стая, за да може той — един непознат, да се настани в нея. Благодарността на отеца го смущаваше.
„О — реши той, — но той всъщност не е толкова благодарен на мен, колкото на възможността да прочете работата на Моргенес за крал Джон. Този човек обича книгите така, както Рейчъл обича сапуна и водата“.