Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Добре. Мисля, че тук каналът е достатъчно широк, за да сме в безопасност — съгласи се Исгримнур. — Не виждам никакви клони. Дребните буболечки са доста гадни, но ако никога вече не видя онези прокълнати от Ейдон големи… — Нямаше нужда да довършва: накъсаният сън на Мириамел беше пълен с тракащи, бягащи гханти и лепкави пипала, от които не можеше да избяга.

— Помогни ми за котвата. — Заедно повдигнаха камъка и го потопиха отстрани. Когато той удари дъното, Мириамел дръпна въжето, за да се увери, че не е прекалено хлабаво.

— Легни да поспиш — предложи тя на херцога. — Аз спах допреди малко.

— Добре.

Тя погледна Камарис, който спеше безшумно на кърмата, бялата му глава беше положена на наметалото, после угаси лампата.

Отначало тъмнината беше застрашително пълна с какво ли не. Мириамел почти усещаше членести крака да се протягат безшумно към нея и се пребори с импулса да размаха ръце в чернотата, за да задържи фантомите на разстояние.

— Исгримнур!

— Какво?

— Нищо. Просто исках да чуя гласа ти.

Очите й започнаха да привикват. Имаше съвсем малко светлина — луната беше изчезнала или зад облаците, или зад преплетените клони на дърветата. А звездите бяха само бледи петънца, но тя можеше да различи много неща около себе си — тъмната маса на херцога, неравните сенки по двата бряга на реката.

Чуваше как Исгримнур сумти. После той попита:

— Сигурна ли си, че не искаш да поспиш още? — Умората правеше гласа му неясен.

— Аз си починах. Ще поспя по-късно. Хайде, заспивай.

Исгримнур не възрази — сигурен признак за изтощението му — и след миг шумно захърка. Мириамел се усмихна.

Лодката се поклащаше толкова леко, че не беше трудно да си представиш, че се носиш като облак по нощното небе. Нямаше нито прилив, нито забележимо течение, само лек полъх, който ги караше бавно да се въртят около котвата. Мириамел се загледа в тъмното небе, мъчеше се да открие някоя позната звезда. За пръв път от няколко дни можа да си позволи лукса да изпита носталгия.

„Какво ли прави баща ми сега? Дали мисли за мен? Мрази ли ме?“

Мисълта за Елиас разбута други неща в главата й. Нещо, което Кадрах беше споменал през първата нощ след бягството им от „Облака на Еадне“, я човъркаше. По време на дългата си и трудна изповед монахът беше казал, че Приратес изглеждал особено заинтересован от общуването с мъртвите — „говорене през воал“, както бе го нарекъл — и че това били частите от книгата на Нисес, които го занимавали най-много. По някаква причина тази фраза я бе накарала да се сети за баща си. Но защо? Дали заради нещо, което бе казал Елиас?

Колкото и да се мъчеше да призове мисълта, която се беше закачила за дъното на съзнанието й, тя й се изплъзваше. Лодката бавно се въртеше, мълчалива под мъждукащите звезди.