Диамантен меч, дървен меч [bg]

Не смееше да помръдне и с пръст, сякаш хем се страхуваше да не строши нешо крехко... хем бе затисната с канара.

"Какво ще попречи на маговете да се отметнат от обещанието си - напълно основателно, та тази, на която дадоха дума, според тях е загинала в битка с чудовището... Ха-ха, битка! Вярвали ли са изобщо, че ще има битка, когато ме пратиха с голи ръце против Господаря?! И... какво ще стане с мама... с тате... с останалите от моя народ?! Какво ще стане с всички, които исках да спася дори с цената на едно безчестие. като влязох в сговор с маговете на хуманусите?! Искаше да ги спасиш, нали, Сеамни Оектакан?

Нали?!"

Усети, че тялото й се покрива с пот като роса. Понечи да скочи, да хукне нанякъде, да предприеме нещо... Как бе могла да забрави за това!

Накрая успя да се съвземе от вцепенението си. Като вихър изхвърча от стаята, която бе избрала за живеене. Озова се в средно широка галерия, опасваща централната вита стълба. Спря за миг -къде трябваше да търси Господаря на Пороя? Къде можеше да се намира той?

Прокле се, задето бе избрала - волно или неволно - покои на самия връх на кулата. Навярно стопанинът на чертога беше някъде долу. Девойката Дану хукна по стълбището надолу.

Долният етаж бе пуст. Голи стени. Никой. Нищо. Надолу!

Нататък!

Следващия етаж... същото. Стъпалата сами поемаха нозете й.

Тя тичаше надолу и надолу, без да усеща къде стъпва, без да се тревожи, че може да падне. Надолу, надолу, нататък!

Празните етажи се редяха зад гърба й. Скоро Ахата изхвърча през портата навън, в двора на крепостта. Спря. Озърна се. Стълбището продължаваше надолу. Подземия? Никога не беше надзъртала натам. Дори... дори доскоро нямаше стълби изобщо.

Ахата хукна по тях без миг колебание.

Въздухът се промени. Ставаше сякаш по-гъст и тежък. Стори й се, че долавя киселия дъх на Гибелния порой. Светлината помръкна съвсем.

Ахата спря и тутакси видя факел, който пламна и неохотно се разгоря, пръскайки оранжева сърдита светлина. Беше втъкнат в ръждясал железен пръстен, подаващ се от стената.

Девойката премига. Откъде е тази факла? Отново невидимите слуги? Досега прекрасно се справяше без факли. Винаги имаше светлина - нощем бе сумрачно, колкото да вижда, а денем слънчевите лъчи сякаш проникваха през стените и се скупчваха в ъглите под тавана... Ето, и по стълбището нямаше прозорци, нито бойници, пък всичко се виждаше. И изведнъж - факли.

"Може би и фенер ще поискаш" - обади се насмешливо, но меко въображаемият Кицум от спомена.

Фенерът изникна, закачен на кука до факлата.

Да, слугите, какво друго.