Градът на златната сянка

Малкият мъж се усмихна и присви очи.

— Изиграх някои от стъпките на Танца на големия глад.

Дългия Джоузеф се върна с две бутилки бира и предложи едната на !Ксабу, но той отказа. След това седна — във всяка ръка държеше по една бутилка — и явно беше доволен, че е спазил добрия тон. !Ксабу стана и се насочи към снимката на стената — проследи една от яркооцветените фигури с пръст, после се извърна.

— Нашият народ има два танца на глада. Единият е Танцът на малкия глад. Това е гладът на тялото и ние го танцуваме, за да помолим за търпение, когато стомахът ни е празен. Но когато сме сити, нямаме нужда от този танц — пък и той би бил неучтив след тази хубава вечеря — усмихна се той на Рени. — Но има глад, който не се утолява с напълването на стомаха. Не могат да го утолят нито месото на най-голямата антилопа, нито най-сочните яйца на бръмбари.

— Яйца на бръмбари? — обади се Дългия Джоузеф с театрално отвращение. — Вие ядете яйца на бръмбари?

— Ял съм много пъти — усмихна се !Ксабу. — Те са много меки и сладки.

— Дори не го казвай — намръщи се Дългия Джоузеф. — Гади ми се само като си помисля за това.

Джеремая се изправи и се протегна.

— Ама не е гадно да се ядат птичи яйца или рибешки яйца?

— Говори само за себе си. Аз не ям рибешки яйца. А що се отнася до птичите — е, само кокоши, но това е естествено.

— Ако живеете в пустинята, не можете да пропуснете нищо, което става за ядене, господин Сулавейо. — !Ксабу се усмихна широко. — Но има неща, които ни харесват повече от други, естествено. А яйцата на бръмбари са от любимите ни.

— Татко е такъв сноб — обясни Рени. — И все по неуместни причини. Разкажи ми повече за онзи танц, моля те. За… Танца на големия глад.

— Викай ми както искаш момиче — каза баща й с тон, с който се чете съдебна присъда. — Само не слагай нещо такова в чинията ми.

— Всички хора познават големия глад — и !Ксабу посочи фигурите на скалната рисунка. — Не само хората, които танцуват там, но и онзи, който е нарисувал танцьорите, и всички, които са виждали рисунката. Това е гладът за топлина, за близост, за семейство, за връзка със звездите, със земята и с другите живи същества…

— А за любов? — попита Рени.

— Да, предполагам, че и за това — замисли се !Ксабу. — Моят народ не би го казал по този начин. Но ако използваш думата, за да назовеш онова, което ни кара да се радваме на други хора, което ни кара да се чувстваме по-добре заедно, отколкото сами, тогава — да. Това е гладът на човека, който не може да се засити с месо или напитка.

Рени искаше да го попита защо е избрал да изпълни този танц, но усети, че може да прозвучи грубо. Въпреки чистотата на духа и тялото му в малкия мъж имаше нещо, което караше Рени да се чувства странна и неумела покровителка.

— Танцът беше много приятен — каза тя най-после. — Хубав танц.

— Благодаря ти. Приятно е да танцуваш сред приятели. В стаята увисна неловка тишина. Рени реши, че ще се заеме с чиниите сутринта, стана и тръгна към стаята си.