Търговецът
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Търговецът». Краткое содержание книги:
Маститият търговец Чарли Тръмпър изминава дълъг път от пъстрите шумни улици на бедняшкия Уайтчапъл до лъскавите витрини на богаташкия Челси Терас, макар че двата квартала отстоят само на хвърлей един от друг. В умелите ръце на Джефри Арчър съдбата на големия предприемач се превръща в епично пътешествие през капаните на годините, в което Чарли следва неотклонно своята мечта, вдъхновена от дядо му.
Той се качи в автомобила - сега нямаше и пени в портфейла и макар да съзнаваше, че старецът безспорно е могъл да разбули загадката, не разполагаше с нищо друго освен с едно име. Ако господин Слейд не беше наясно за какво става въпрос, щеше да му каже „Не мога да ти помогна“, а не „Няма да ти помогна.“
По дългия път към града Чарли многократно се прокле, задето се е държал толкова глупаво.
- В Мелбърн има ли сиропиталище, Робъртс? - беше първото, което попита, когато нахълта в адвокатската кантора.
- „Света Хилда“ - отвърна Нийл Мичъл още преди съдружникът му да е осмислил въпроса. - Намира се някъде в Парк Хил. Защо?
- Значи е същото - оповести Чарли и си погледна часовника. - Сега по лондонско време е към седем сутринта. Едвам се държа на крака, ще отскоча до хотела и ще се опитам да подремна. Междувременно ми трябват отговорите на няколко въпроса. Като начало искам да знам всичко за сиропиталище „Света Хилда“, като се започне от имената на всички, работили там от 1923 до 1927 година, от директора до миячката на съдове. Ако някои от тези хора все още са откриваеми, не е зле да ги издирите, защото искам да поприказвам с тях, и то до двайсет и четири часа.
Двама от сътрудниците в кантората на Мичъл се заеха да записват трескаво всяка дума, изречена от сър Чарлс.
- Искам да знам и как са се казвали всички деца, постъпили в сиропиталището между 1923 и 1927 година. Не забравяйте, издирваме момиченце, което по онова време е било най-много на четири години и вероятно се е казвало Маргарет Етел. След като намерите отговорите на тези въпроси, събудете ме, колкото и да е часът.
45.
На другата сутрин в осем без нещо Тревър Робъртс се върна в хотела на Чарли и завари клиента си пред обилна закуска, състояща се от яйца, домат, гъби и бекон. Макар да изглеждаше уморен и да не се беше бръснал, адвокатът носеше добри новини.
- Свързахме се с директорката на сиропиталище „Света Хилда“ - госпожа Кълвър, която бе изключително отзивчива. - Чарли се усмихна. - Оказа се, че между 1923 и 1927 година там са постъпили общо деветнайсет деца. Осем момчета и единайсет момичета. Сега знаем, че от единайсетте момичета по онова време девет са били кръгли сираци. Успяхме да се свържем със седем от тях, пет от които имат живи роднини, потвърдили кой е бил баща им. Родителите на едно от момичетата са загинали при катастрофа, другото е аборигенка. С последните две се натъкнахме на повече трудности, та си рекох, че може би е най-добре да отскочите до „Света Хилда“ и сам да се запознаете с документацията.
- А персоналът?
- Само една от жените, работили по онова време в сиропиталището, все още се води на щат като готвачка и тя твърди, че в „Света Хилда“ никога не е постъпвало дете на име Трентам или нещо подобно, не помни и да е имало момичета, които да са се казвали Маргарет или Етел. Както личи, госпожица Бенсън е последната ни надежда.
- Госпожица Бенсън ли?
- Да, навремето е била директорка на сиропиталището, сега живее в доста скъп старчески дом - „Кленова хижа“, в другия край на града.
- Доста добре, господин Робъртс - похвали го Чарли. - Но как успяхте да накарате толкова бързо госпожа Кълвър да ви съдейства?
- Прибягнах, сър Чарлс, до методи, които, подозирам, са по-познати в юридическото училище на Уайтчапъл, а не на Харвард.
Чарли му се усмихна и продължи да чака пояснение.
- Доколкото подразбрах, от сиропиталището са започнали да набират средства за микробус...
- За микробус ли?
- Та сираците да ходят на излети...
- И вие сте подметнали, че аз...
- Че вие вероятно ще помогнете с някоя и друга автомобилна гума, ако...
- Ако в замяна те...
- Точно така. Ако в замяна ни съдействат.
- Схватлив сте, Робъртс, бързо усвоявате. Не мога да ви го отрека.
- Не бива да губим повече време, тръгваме незабавно за „Света Хилда“, за да се запознаете на място с документите.
- Все пак не е ли по-добре да заложим на госпожица Бенсън?
- Съгласен съм с вас, сър Чарлс. Смятам да я посетим още днес следобед, веднага щом приключим в сиропиталището. Между другото, докато госпожица Бенсън е била директорка, всички - не само децата, но и персоналът - са я наричали Кикимората, ето защо нямаме причини да очакваме да ни съдейства повече от Уолтър Слейд.
Когато пристигна в сиропиталището, Чарли бе посрещнат още на входа от директорката, госпожа Кълвър. Беше облечена в зелена рокля по последна мода, която очевидно бе изгладена току-що. Бе решила да приеме своя евентуален бъдещ благодетел така, сякаш той е Нелсън Рокфелер: когато го поведе към кабинета си, липсваше само червен килим.
Двамата млади адвокати, които цяла нощ бяха преглеждали усърдно папките, за да научат каквото има да се научава за реда в сиропиталището, за градските отпуски, дежурството по кухня, похвалите и порицанията, се изправиха, когато Чарли и Тревър Робъртс влязоха в стаята.