Търговецът

- Този Слейд още ли се води при вас? - поинтересува се Чарли и издиша поредния голям облак тютюнев дим.

- А, не, къде ти! - възкликна Синклер-Смит. - Пенсионира се преди доста време. Дори не съм сигурен дали още е жив.

- Ходите ли си понякога в родината? - попита гостът, убеден, че е изстискал всички сведения, които би могъл да се надява да получи от този източник.

- За съжаление, не. При тези...

През следващите двайсет минути Чарли, който се бе облегнал на стола, се наслаждаваше на пурата и слушаше собственика на хотела, който бъбреше за какво ли не, като се почне от безславния край на Британската империя и се стигне до плачевното състояние, в което е изпаднал крикетът в Англия. Накрая гостът поиска сметката, а Синклер-Смит се сбогува и се изнесе дискретно.

Възрастният келнер побърза да дойде веднага щом зърна върху покривката на масата поредната банкнота.

- Какво обичате, сър?

- Името „Слейд“ говори ли ви нещо?

- Старият Уолтър Слейд, шофьорът на хотела ли?

- Точно той.

- Пенсионира се преди доста години.

- Това го знам, но дали още е жив?

- Нямам представа - отговори сервитьорът. - Навремето чух, че живеел някъде край Балърат.

- Благодаря - каза Чарли, след което угаси в пепелника пурата, остави поредната банкнота от една лира стерлинга и отиде при Робъртс във фоайето. - Веднага се свържете по телефона с кантората - нареди му той. - Кажете им да издирят мъж на име Уолтър Слейд, доколкото подразбрах, живеел недалеч от Балърат.

Робъртс забърза към табелата, на която пишеше „Телефон“, а Чарли заснова напред-назад из фоайето и се замоли старецът да е още сред живите. След няколко минути адвокатът се върна при него.

- Ще разрешите ли да попитам какво сте намислили този път, сър Чарлс? - рече той, докато му подаваше лист хартия, на който с главни букви беше написан адресът на Уолтър Слейд.

- Със сигурност нищо добро - отвърна Чарли, след като пое листа. - Този път, млади момко, няма да имам нужда от вас, но виж, колата ще ми трябва. Ще се видим в кантората, само не знам кога.

Махна му с ръка и излезе през летящата врата, а Робъртс продължи да стои озадачен насред фоайето.

Чарли подаде адреса на шофьора, който го прочете.

- Но това е на близо сто и шейсет километра! - възкликна мъжът и погледна през рамо.

- Значи нямаме и миг за губене.

Шофьорът завъртя ключа, направи завой и излезе от двора на хотела. Мина покрай игрището за крикет на Мелбърн, където, както Чарли видя, някой водеше със сто четирийсет и седем на две. Ядоса се, че за пръв път е в Австралия, а няма да има време да иде на някой от мачовете в международния турнир. Пътуването по магистралата, водеща на север, им отне още час и половина, така че Чарли разполагаше с достатъчно време да обмисли какъв подход да приложи спрямо господин Слейд, стига той, разбира се, да не бе „изкукуригал съвсем“, както се беше изразил Синклер-Смит. Подминаха табелата с името на град Балърат и шофьорът отби към една бензиностанция. След като напълни догоре резервоара, продавачът им обясни как да стигнат до посоченото място и подир четвърт час те вече бяха пред къщичка с тераса и със занемарен двор.