Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Дойдохме за война — каза внезапно Ликимея. Само тя от всички не беше яла и беше отпила само глътка от ободряващото медено питие. — Скали ни се изплъзна засега, но сърцето на вашето кралство е свободно. Ние положихме началото. С твоята помощ, Еолаир, и с тази на хората ти, чиято воля е все още силна, ние скоро ще вдигнем ярема от шиите на нашите стари съюзници.

— Нямаме думи, за да ви благодарим, господарке — отвърна Еолаир. — Зида'я днес ни показаха, че уважават обещанията си. Малко смъртни племена могат да кажат същото.

— И какво ще стане после, кралица Ликимея? — попита Изорн. Беше изпил три чаши от светлия еликсир и лицето му се беше позачервило. — Ще тръгнете ли с Джосуа? Ще му помогнете ли да превземе Хейхолт?

Погледът, който тя му отправи, беше студен и суров.

— Ние не се бием за смъртни принцове, Изорн Исгримнурсон. Ние се бием, за да изплатим дълговете си и да се защитим.

Сърцето на Еолаир замръзна.

— Значи ще спрете дотук?

Ликимея поклати глава, после вдигна ръце и сплете пръсти.

— Не е толкова просто. Казах го прибързано. Има неща, които заплашват както вашия Джосуа Безръкия, така и Децата на зората. Изглежда, враговете на Безръкия са сключили сделка с нашите врагове. Все пак ще направим това, което можем да свършим сами: щом Хернистир се освободи, ще оставим войните на смъртните — поне засега. Да, граф Еолаир, ние имаме дългове, но времената са странни. — Тя се усмихна, и този път усмивката й беше по-малко хищна, малко по-близка до нещо, което може да се появи на лице на смъртен. Еолаир беше поразен от ъгловатата й красота. В същия миг, при светкавично съпоставяне, той разбра, че седи пред същество, което е видяло падането на Асу'а. Тя беше стара колкото най-старите градове на хората — може би дори по-стара. Той потръпна.

— При това — продължи Ликимея, — макар че няма да отидем на помощ на вашия победен принц, ще отидем на помощ на неговата крепост.

Настъпи момент на смутено мълчание, после заговори Изорн:

— Извини ни, господарке. Не разбираме какво искаш да кажеш.

Отговори Джирики.

— Когато Хернистир се освободи, ще тръгнем към Наглимунд. Той сега принадлежи на Краля на бурите и е твърде близо до мястото на нашето заточение. Ще си върнем това място. — Лицето на сита беше мрачно. — И когато настъпи последната битка — а тя наближава, смъртни хора, не се съмнявайте — ние искаме да сме сигурни, че норните нямат никаква закътана дупка, в която да се скрият.

Еолаир гледаше очите на Джирики, докато ситът говореше, и му се стори, че вижда в тях омраза, тляла от векове.

— Война, каквато светът не е виждал — каза Ликимея. — Война, в която много въпроси ще бъдат решени веднъж завинаги.

Ако очите на Джирики тлееха, нейните пламтяха.