Диамантен меч, дървен меч [bg]

Уви, Кицум го нямаше наоколо. Старият смешник гниеше в подземията на Арк, докато нерядко покровителстваната от него бивша робиня се опиваше като с гъсто вино от собствените си кръвожадни помисли и замезваше със страшни закани.

И питието, и мезето, ако се вгледаше в тях и помислеше малко, в най-добрия случай можеха да предизвикат смях с надутостта си. Ха-ха. Сеамни Страховитата, моля ви се...

Да, Кицум навярно би се пръснал от смях. Имаше над какво да се посмее. Край Ахата имаше синкавочерни стени и нищо друго.

Целият замък на Господаря на Пороя бе такъв - по-черен от гарваново крило, от въглища, от среднощен мрак в дълбока пещера. От централната му кула, през високите бойници се виждаше далеч околовръст. Понякога на Ахата й се виеше свят. Кацналият на върха на исполинската планина чертог бе наблюдателница, за каквато никой не би посмял и да помечтае. Девойката Дану дълго надничаше навън, всеки път развълнувана от гледката.

Източният хребет се издигаше към небесата като застинал неистов танц на вкаменена клада, като стобор от остри чукари, покрити с тънки воали на снегове. Подножията представляваха ширнали се на десетки левги непроходими лабиринти от клисури и долини, безжизнени и безводни. Там не растеше нито едно дръвце, нито храстче дори. Каменистата пустиня свършваше в линията на прибоя - нататък се простираше великият океан. Ахата досега не си беше представяла, че морето може да бъде толкова безпределно. Далеч-далеч, там, където окото преставаше да различава небето от водата, лежеше вълшебният хоризонт, над линията на който всяка сутрин се подаваше слънцето и поемаше по дневния си път. При изгрева то бе поразително - алена гореща топка, винаги сякаш нарочно придружено от свита леки облачета, които лъчите му обагряха в най-различни празнични оттенъци на розовия цвят.

Веднъж Ахата цял ден прекара до бойницата, широка колкото нормален прозорец - само за великан би била тесен процеп в стената. Любуваше се на морето, на гладката му повърхност, на меките дипли край бялата нишка, където вълните се разбиваха в пяна. Хрумна й, че прибоят прилича на тънък шев, с който неизвестна майсторка на шевици бод подир бод е зашила неразделимите оттогава море и суша.

Ахата се наслаждаваше на самотата си. Твърде дълго момичето от народа Дану, кръстена при раждането си Сеамни Оектакан, бе лишавана от правото да се усамотява, когато изпита нужда от това. Твърде дълго. Години. Години омразно, проклето, мръсно и срамно робство.

Всеки миг тишина и спокойствие бе балсам за душата и.

Господарят на Пороя - той така и не назова истинското си име - ни най-малко не й досаждаше. Всъщност, той изобщо не се мерна пред очите й от... колко време мина? Сякаш цяла седмица. Времето тук, в чертога, каза той преди да я остави насаме със себе си, не е като в Мелиинската държава и другаде по света. Почивай си, рече й великанът. И се запиля нейде в замъка.

Невидими слуги обаче - дали прозрачни духове или изкусни заклинания - поднасяха изискани ястия и напитки, толкова изискани, колкото Ахата бе в състояние да си представи и пожелае. Получените от кулата на Орден Арк дрехи Ахата с омерзение изгори, веднага щом разбра, че по нейна заповед невидимите сили в чертога ще запалят камината. И при това в зева й не горяха живи дънери, а (незнайно как доставени) наистина мъртви тела на дървета, такива, каквито не е грях да се използват за огрев.