Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Наблизо имаше село с поща и телефон. Веднъж придумах старшината да ме вземе с него, понякога пазарувахме от бакалията продукти, защото храната, дето ни я караха, беше жив буламач. Обадих се на комшийката. Чак после, вече тук, в Долната земя, съобразих, че тя не е разбрала за кого питам. Объркала се жената. Каза ми, че сватба ще се вдига.
Превъртях. Разярих се.
Мога само да се поздравя, че никого не очистих.
Напуснах бригадата, обитавахме едни складове. Вървях… не — тичах! — докато усетих, че съм поел право към София, стиснал добрия стар Калашник сопотско производство, лют като оса и жаден за разрушения… Стреснах се, хвърлих патроните от пълнителя и смених посоката. Бягах от страшното си аз, отнасях го по-далеч от Искра и нейното семейство, от осъществената ѝ мечта и копнеж, в които бях бръкнал неканен. Бягах. Исках да се махна. Далеч. От дома ѝ. От сърцето ѝ. Защото тя имаше дом, където беше сърцето ѝ. А аз само можех да вися под прозореца ѝ, като се надявах, но и страхувах да ме завари и изпушвах по пакет цигари…
Скоро бях на границата. С кола не бих стигнал толкова бърже.
Спипаха ме на полосата. Граничарите ме улучиха няколко пъти още преди това. Все едно ме бяха боцнали с фунийки или със скобка от прашка. Когато ме подгониха сякаш съм дивеч, люшкаше ме от панически животински, безмислен ужас в истерично весело, в хазарт и хладна пресметливост… Помниш ли песента на Висоцки „Лов на вълци“? Страхотен клип бях, докато бягах от куршумите, мама му стара…
Но на самата бразда вече им бях като мишена, при това нахална мишена — размахвах пушкалото и ги виках да излязат, гадовете, на нож.
Преследваха ме, докато насреща ми изскочиха гръцките граничари. И като ме подбраха! Едните ме гърмяха в гръб, другите стреляха право в гърдите ми, а аз само подрипвах на място, раменете ми скачаха, китките се мотаеха, натежали от автомата, щикът ровеше смръзналата се пръст… Гълтах горещо олово и плачех, че не мога да извикам името ѝ. Сълзи, сополи, дъжд и кръв. И лайна, които се стичаха по крачолите ми — това, понеже още в първите новобрански дни ми свиха бельото и носех шаяка на голо. Навярно знаеш колко е приятно.
Отврат.
Ето така умирах — тресящ се от куршумите, осран, разреван…
Навярно са ме разстрелвали броени секунди. Мен ми се стори цяла застинала на едно място вечност. Неспиращо Сега. Гадно и гнусно. Душата сякаш се изцежда от тялото като стиснат в преса парцал. Нескончаемо. Досадно. И без прожекция на минали спомени. Нямаше такова нещо при мен. Не бе страшна смъртта, но самото умиране. И ако хората си отиват по начина, който изпитах — тогава наистина има от какво да ги е страх…
Накрая тупнах на земята и благодарих за липсата на всякакви отразяващи повърхности, не исках да се виждам на какво са ме направили варшавските ютии отзад и натовските — отпред.
Край, казах си.
Да, ама не.
Вярно, бях убит. Усетих смъртта. Само че нещо беше останало. Нещо, което шаваше в мен, мъчеше се да се измъкне на свобода от мъртвата си обвивка.
Лежах, а над мен граничарите се препираха за това, че българите са навлезли в чужда територия. А може и друго да са говорили. Чувах думите, ала те ми бяха толкова кухи, че не ги възприемах като нещо смислено. Празни звуци.
Абе аз няма ли да мра вече, помислих си, неспособен да мигна, докато по окото ми се стичаше вода от ниско сиво небе. Лигаво време, дедо Боже не беше решил какво точно да вали, затова хвърчеше мешана скара — сняг и дъжд, и фучеше един нервен вятър на истерични пориви…
Не си живял още, че да умираш толкоз жалко…
Не беше глас. Беше усещане. Светлина. Полъх. Мирис. Всичко. Вътре в мен, но огледален образ на нечие послание-мисъл.
Страховито.
Мощно.
Близко.
Мое.
Бозавият въшкарник тлееше там, където не бе подгизнал от телесните ми течности и от дъжда, който внезапно се усили и току изведнъж тресна мълния и запраска невиждана градушка. Коравите парчета пресован лед подгониха граничарите, по каските им оставаха вдлъбнатини, забравили всичко на света, те се свряха под двете джипки и пелената град с воден прах ме скри от очите им.
Странно, но над мен не валеше.
Разтърсих се отвътре и се обърнах като с чужда помощ на възнак.
Отгоре ми висеше облачна ламийска крепост и бълваше безмилостни вихрушки. Те като шатра ме пазеха от Света, който доскоро приемах — не без мъгляви съмнения — за свой.