Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Когато тя окончателно избра… всъщност, когато проумях, че отдавна е избрала… а още по-точно, когато юнакът се реши да се разведе и да престане да я държи в унизителната роля на заместничка на пропадналите му планове… ами, отидох да видя този, за когото тя толкова се бе борила. Не останах във възторг. Той нямаше да се примири с крилете ѝ, нито щеше да повярва в тях другояче, освен ако тя не му покаже кървящите си рани след изтръгването им — живи той не желаеше да ги види…
Болката потискаше великодушието ми и се махнах, преди да престана да се държа прилично.
Няколко дни след това тя навярно се разколеба — нещо във връзка с развода му. И тогава… Той направи катастрофа. Нямам наистина основания, но подозрението ми е силно, че е било нарочно. Блъснал колата в един дувар. Били са двамата вътре. Тя си изтърка подметките да тича по ортопеди за пукнатата му китка. А после — да търси пари за ремонт, автомобилът не беше негов, а на клиент на автосервиза, където юнакът работеше. Не смея да повярвам, че наистина е бил добре премислен ход от негова страна… ъх!… След тая злополука Тя вече не ми миришеше по същия начин. Усещах чуждост да лъха от нея. Вчовечаваше се. Хм. Откак се помня, все съм държал да усетя миризмата на този, с когото общувам, срещам или ме интригува. Никога не съм приемал живите миризми, от живи същества, за неприятни. Виж, от храна, бензин, горяла изолация — от това съм се гнусял и повръщал до кръв! А уж нямах по принцип остро обоняние…
Аз, разбира се, веднага хукнах, за да я видя. Знаеш ли, тогава пушех, тя също, може би и сега продължава. Първата запалка, която ми подари, гореше като факла над нефтена сонда. А втората — вече едва мъждукаше, по-зле от нагоряло кандило. Така стана с предишното гадже — купих ѝ гердан от корнеол и той се пръсна току преди да скъсаме…
— Останах с впечатлението… — прокашля се Радослав.
— Не — отсече змеят. — Още когато се запознахме… по-скоро разпознахме, уж тъкмо навреме, пък вече беше късно, тогава нямаше място за мен. Такова място, че да… абе, няма значение. Беше ми кофти и от друго, защото помежду си имахме неблизка, но и недалечна роднинска връзка. Родителите ѝ ме приютиха в къщата си, след като се помина мама… — той махна с крило и стисна зъби. Продължи, посъсквайки: — По същото време при мен нещата бяха съвсем наопаки тръгнали. Изхвърчах от института — баш по време на сесия. Разказвах ти вече.
— Помня.
— Разбра се, че ще ходя войник. Казармата чакаше да ме лапне. Тя не дойде на изпращането. Не зная дали в твоите по-гладни, както разправяш, години, дали изпращанията са ставали цели събития… Впрочем, що не? За всеки българин раждането, кръщенето, изпращането войник и сватбата все са били големи дати… Мойто новобранско беше обаче семпличко. По това време имаше режим на тока… не, не, лъжа се, абитуриентския бал го карахме на агрегат — ето, видя ли, пропуснах още едно велико събитие — баловете!… И така, Радо, тя не мина да ме види на изпращането. Въпреки че, сигурен съм — специално онзият цял ден не съм ѝ излизал от главата… Какво ѝ струваше — двайсет минути с автобус и билетче от шест стотинки, щото за извънградската линия имаше карта. Но… не се отби. Разбирам я, права беше, да… но ми е криво, да…
Та, пратиха ме в казарма. От новобранството си помня само един тип, който ми беше отдельонен и се фукаше, че никога не бил прочел нито една книга, освен читанките, които го накарали да срича в даскалото. „Леко, киртак, тишина! Старото требе да си чува уволнението.“ Аз не мирясах, естествено. Отказах да положа клетва.
— Защо?… О… разбирам.
— Правилно. Щеше да ми е трудно да я наруша. Дори летаргично, змейското в мен водеше всяка моя постъпка. Когато се замислех над действията си, човешката обвивка и манталитет изкривяваше смисъла. Най съм бъркал, когато не следвах интуицията си.
— Какво стана? Дисцип?
— Да-да, дисцип. Нали не съм се заклел. Редно бе да ме тикнат в цивилен затвор. И двайсет години по-рано тъкмо това ме чакаше, но вече бяха настъпили меки времена, лигави. На „социализъма“ вече му изпадаха юздите от лапите, хората надигаха глас и през намордниците. Не знаеха какво да ме правят. И докато измъдрят нещо, ме забутаха на бригада да копаем някаква си траншея — чак на майната си в Южна България, недалече от границата.