Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Мълчание. Толкова тежко и тягостно, че почти се усеща физически. Ръцете ми са вкопчени върху писалището, няколко пъти си поемам дълбоко въздух. После идва отговорът.
>Независимо дали ни харесва, или не, аз съм тук, защото трябва да бъда тук. Тук ми е мястото. Нямам право на друг избор. И да искам да те видя, това е невъзможно. Нима мислиш, че НЕ искам?<
Пак следва мълчание, Кумико сякаш е затаила дъх. Сетне пръстите й отново са на клавиатурата.
>Затова те моля, не ме мъчи повече. Единственото, което можеш да направиш за мен, е да забравиш час по-скоро за съществуването ми. Премахни от спомените си годините, през които бяхме заедно, сякаш не ги е имало никога. Ето това в крайна сметка е най-доброто, което можеш да направиш за нас двамата. Ето в това наистина съм убедена.<
Аз отговарям:
>Казваш, че искаш да забравя всичко. Казваш, че искаш да те оставя на мира. Същевременно обаче от някакво кътче някъде ме молиш за помощ. Този глас е едва доловим и далечен, но в тихи нощи го чувам съвсем ясно. Сигурен съм, ТВОЯТ глас е. Мога да приема, че едната Кумико се опитва всячески да се махне от мен и вероятно си има причини. Но съществува и друга Кумико, която прави всичко възможно да си отвори път към мен. Сигурен съм. Каквото и да ми говориш сега, съм длъжен да повярвам на Кумико, която се нуждае от помощта ми и се стреми да се доближи до мен. Каквото и да ми говориш, колкото и основателни да са причините ти, не мога току-така да те забравя, не мога да изхвърля от съзнанието си годините, през които бяхме заедно. Не мога да го направя, защото наистина ги има, те са част от живота ми и няма начин просто да ги залича. Би било равнозначно да залича самия себе си. Искам да знам каква е основателната причина да го направя.<
Следва поредната пауза. Долавям от монитора мълчанието на Кумико. То пада като тежък пушек от ъгъла на екрана и се стеле над пода. Познавам мълчанието й. Виждал съм го, изживявал съм го многократно по време на съвместния ни живот. Сега тя е затаила дъх и седи пред екрана на компютъра със съсредоточено сключени вежди. Посягам за чашата и допивам студеното кафе. С празната чаша в ръцете си затаявам дъх и също се взирам в екрана. Мълчанието ни свързва с тежките си окови през стената между нашите два свята. Имам безпогрешното чувство, че двамата се нуждаем един от друг повече от всичко на света.
>Не знам.<
>Е, АЗ знам.<
Оставям чашата от кафето и пиша възможно най-бързо, сякаш се опитвам да хвана изплъзващата се опашка на времето.
>Знам следното. Знам, че искам да намеря пътя, който ще ме отведе при теб, при Кумико, която иска да я спася. За съжаление още не знам как да стигна до това място и какво ме чака там. През цялото време, откакто ме напусна, живея с усещането, че съм запратен в пълен мрак. Но сега бавно, опипом се приближавам до същността, до мястото, където се намира същността на нещата. Исках да го знаеш. Приближавам се до мястото, където се намираш, и смятам да се приближа още повече.<
С ръце върху клавиатурата чакам отговора й.
>Нищо не разбрах.<
Това ми написва Кумико и приключва разговора:
>Довиждане.<
Екранът ми съобщава, че събеседникът ми е излязъл от мрежата. Разговорът ни е приключил. Аз обаче продължавам да гледам монитора и да чакам да се случи нещо. Може би Кумико ще си промени решението и ще се върне. Може би ще се сети нещо, което е забравила да каже. Тя обаче не се връща. След двайсет минути се отказвам. Записвам файла, после отивам в кухнята и пия студена вода. Известно време прочиствам съзнанието си: застанал до хладилника, дишам дълбоко. Над всичко сякаш се е спуснало ужасно спокойствие. Имам чувството, че светът надава ухо, за да чуе следващата ми мисъл. Но аз не се сещам за нищо. Съжалявам, но просто не се сещам.
Връщам се при компютъра, сядам и внимателно чета отново от начало до край целия разговор върху светещия екран: какво съм казал аз, какво е казала тя, какво съм казал аз след това, какво е отговорила тя. Всичко е запазено на екрана в пълна яснота. Чета написаното от Кумико и чувам гласа й. Знам интонацията, чувам едва доловимите отсенки на тона и обичайните й малки паузи. Курсорът продължава да мига в края на последния ред равномерно като пулс и чака безмълвно на екрана да се появи следващата дума. Но следваща дума няма.