Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Виждал ли си случайно онова момиче, Мария, което дойде с нас? — попита той.
Сангфугол поклати глава.
— Всеки ден през портите минават хора. И не само тези, които напускат затънтените си ферми и села. Снощи дойдоха ездачите от ескорта на принц Гуитин от Хернистир, конете им бяха покрити с пяна. Тази вечер се очакват да пристигнат съюзниците на принца. Граф Етелферт, заедно с двеста души, е тук от една седмица. Веднага след него пристигна барон Ордмаер със сто утерсалци. Отвсякъде прииждат различни графове и водят войници. Ловът вече е започнал, Саймън — макар че само Ейдон знае кой кого преследва.
Бяха стигнали до североизточната наблюдателна кула. Сангфугол поздрави обикалящия страж, като докосна леко шапката си.
— Колкото и да е зает — внезапно поде арфистът, — изглежда несправедливо, че още не те е повикал. Нали нямаш нищо против да споделя нещо с теб? Поканен съм да вечерям с него тази вечер.
— Разбира се, бих искал да го видя. Аз… много се безпокоях за неговата сигурност. А и господарят ми помогна значително, за да може Джосуа да се върне тук, в дома си.
Саймън с изненада откри, че в гласа му се долавя нотка на огорчение. Не му се искаше да прозвучи така, но в крайна сметка беше изстрадал доста, за да стигне дотук, и именно той, а не някой друг, бе намерил Джосуа да виси с вързани ръце, като фазан, закачен над вратата на някой ловец.
Топът на забележката не убягна и на Сангфугол. Погледът, който отправи към Саймън, изразяваше едновременно съчувствие и учудване.
— Разбирам. Все пак бих те посъветвал да не си съставяш мнение за принца само на основата на това. Той е горд, труден за разбиране човек, Саймън, но съм сигурен, че не те е забравил. Както знаеш, напоследък от нас се изискват неимоверни мъки и усилия. Всяко действие ни коства почти толкова, колкото и на теб — пътуването ти.
Саймън вдигна брадичка и се загледа в хълмовете.
— Знам — каза той. — Ако ме приеме, ще ми окаже чест. Ако пък не може… какво толкова.
Арфистът се усмихна лениво със закачливите си очи.
— Чест и приятен разговор. Хайде, ела да ти покажа Ноктите на Наглимунд.
Гледката наистина беше внушителна. Полето блестящи стълбове, което започваше само на няколко лакътя след източната стена на замъка, се простираше нагоре и настрани по склона на около четвърт левга и стигаше досами подножието на хълмовете. Коловете бяха наредени в симетрични редове, сякаш там беше погребан легион копиеносци и над чернозема стърчаха само оръжията им, за да показват колко съвестно стоят на пост. Между редовете се виеше път, който тръгваше от една зейнала пещера, разположена на западния склон на хълма. Пътеката криволичеше надолу като следа, оставена от гъвкава змия, и стигаше до тежките източни порти на Наглимунд.
— И, не си спомням кой, е направил всичко това, защото се е страхувал от ситите? — попита Саймън учудено. — Защо просто не ги е наредил отгоре на стената?
— Казвал се е Исуайдс. Граф Исуайдс. Бил е набански управител тук и е било прецедент да построи замък на ситска земя. А що се отнася до това защо не на стената, предполагам, че се е страхувал да не намерят начин да минат над една-единствена стена, а пък защо не и под нея. Така е трябвало да минат през коловете. Още не си видял и половината, Саймън. Сякаш изникват от всички страни! — Сангфугол посочи с ръка.
— Какво са направили ситите? — попита Саймън. — Опитали ли са се да нападнат?
Сангфугол се намръщи.
— Поне не съм чувал. За това трябва да попиташ стария отец Странгиард. Той е историк и води архивите.
Саймън се усмихна.
— Запознах се с него.
— Интересно накуцващо старче, нали? Веднъж ми каза, че когато Исуайдс построил това място, ситите го нарекли… нарекли го… по дяволите! Би трябвало като съм баладист да знам тези древни истории. Все едно, името, което му дали, означавало приблизително „Капан, който улавя ловеца“ — сякаш Исуайдс е оградил сам себе си или е поставил капан за себе си.
— А така ли е било? Какво се е случило с него?
Сангфугол поклати глава и за малко не изгуби шапката си.
— Да ме вземат мътните, ако знам. Вероятно е остарял и е умрял тук. Мисля, че ситите не са му обръщали особено внимание.
Обиколката им отне час. Отдавна бяха изпразнили каната с бира, която Сангфугол беше донесъл, за да прокарват храната си, но арфистът далновидно беше взел и мях с вино, което им позволи да разквасват устни по време на екскурзията си. Смееха се; когато стигнаха главната порта и виещите се стъпала, арфистът тъкмо учеше Саймън на една неприлична песен за някакъв набански благородник. Озоваха се сред многобройна тълпа работници и войници; ако се съдеше по това, че не носеха униформи, можеше да се заключи, че повечето не са излезли по служба. Всички викаха и се блъскаха. Саймън бързо беше заклещен между някакъв дебелак и един брадат гвардеец.