За честта на крадеца [bg]

Взираше се във вратата, докато шумът не стихна, и чак тогава се успокои.

С тази черна коса, тъмнокафяви очи и лице с почти съвършено съчетание на очертания и извивки сигурно е била омайващо красива, когато Епирис се е оженил за нея. Дори след раждането на две деца и толкова години грижи за тях и за съпруга си мнозина мъже я заглеждаха… сред тях и аз. Не можех да си представя как Епирис е спечелил сърцето й, но нейното присъствие в дома му само засилваше уважението ми към него. А уважението ми към самата Козима нямаше предели.

Сега косата й бе вързана на опашка, лицето й — зачервено, престилката й — измокрена. Значи беше ден за пране.

— Е, лоши ли са новините все пак? — Тя посочи ръкава, където бях скрил писмото.

— Не повече от обичайното.

— От кого е?

Замълчах си.

— Добре де, щом не искаш да ми кажеш…

— Обясних ви всичко, когато се нанесох тук.

— И още тогава не ми хареса.

Усмихнах се. Този наш спор беше отдавнашен. Козима не си падаше по тайните, аз пък не си падах по разгласяването им.

— В моята къща по мои правила — напомних.

— Хъм…

Бях се сдобил с тази постройка преди две години от един сродник, Клайдър, заедно с дълговата разписка, която бе получил от Епирис. На Клайдър не му се искаше да продава, но аз харесах имота и мястото, на което се намираше. И имах с какво да притисна Клайдър, за да го отърва от нежеланието му. Опростих дълга на аптекаря срещу дял в дюкяна му, който не обявихме на всеослушание, и се нанесох на горния етаж. Отначало смятах да остана, колкото да се уверя, че получавам каквото ми се полага от печалбата, но скоро размислих. Трите стаи над дюкяна се превърнаха в мое убежище от улицата, а Епирис и семейството му — в приятна компания след опасните нощи. Вместо хитро вложение в имота вече имах свой дом.

Все така се случва с моите планове…

Козима реши да говори за друго.

— Перачката ти ти донесе дрехите.

— Видях кошницата пред стълбата. Благодаря.

— Щом не искаш аз да ги пера, поне ми позволи да ги качвам в стаите ти.

За миг си представих Козима просната на пода до вратата, след като капаните са се задействали, и как кръвта й се просмуква в разпилените дрехи…

— Не.

— Дрот, ясно ти е, че все някога ще успея да надникна в твоите загадъчни покои.

— Как пък не…

— Впрочем какво криеш там?

— Една от жените на императора. Бременна е и не иска да убият царственото й копеле.

Всяко дете, заченато от императора, се прощаваше с живота си веднага след раждането. Не можеше да има друг претендент за трона, освен трите въплъщения на самия император.

Козима ме сръга с лакът в ребрата.

— Не приказвай така дори на шега! Преди да се усетим, имперските стражници ще изтърбушат къщата.