Смъртта на царете [bg]

— Надявам се да е така. А и ти не си стар — отвърна Тубрук; опитваше се да се отпусне и да се наслаждава на компанията на приятеля си, както през всичките тези години.

— Така ли мислиш? Много от хората, които познавахме, вече отидоха да вършат глупости в полетата на вечното мълчание. Болест повали Рапас, а той беше най-силният мъж, когото съм срещал. Казват, че накрая синът му го вдигал и го изнасял на слънце. Можеш ли да си представиш някой да нарами този огромен бик? Дори синът му!? Ужасно е да остарееш.

— Имаш Илита и дъщерите си. Нали все още не те е изоставила? — измърмори Тубрук.

Ферк изсумтя в чашата си.

— Още не е, макар че всяка година заплашва да го направи. Всъщност и на тебе ти трябва някоя добра дебелана. Те остаряват прекрасно, нали разбираш. И ти топлят краката нощем.

— Прекалено съм зает с работа, за да си търся нова любов — отвърна Тубрук. — Къде ще намеря жена, която да ме търпи? Имам си един вид семейство в имението.

Ферк кимна. Очите му не пропускаха нищо от напрежението, изпълващо фигурата на стария гладиатор. Беше готов да чака, докато Тубрук усети, че е време да изложи причината за внезапното си посещение. Той го познаваше много добре, затова не го караше да бърза, точно както знаеше и че ще му помогне с всичко, което Тубрук поиска. Не беше просто въпрос на дълг, макар че дълговете му бяха много; факт беше, че Тубрук беше човек, когото уважаваше и харесваше. В него нямаше никаква злина, беше силен по начин, какъвто Ферк рядко беше виждал.

Мислено прехвърли през ума си имуществото и наличното си злато. Ако ставаше въпрос за пари, беше имало и по-добри времена, но беше скътал парици, а имаше и да събира дългове.

— Как е работата? — попита Тубрук, несъзнателно отговаряйки на мислите на Ферк.

Ферк сви рамене, но потисна лековатия отговор още преди да е излязъл от устата му.

— Спестил съм нещичко — каза той. — В Рим винаги има нужда от роби, както знаеш.

Тубрук впи поглед в мъжа, който някога го беше продал, за да го обучат да се бие пред хилядна публика. Дори тогава, като млад роб, който не знаеше нищо за света или за предстоящото обучение, той беше видял, че Ферк никога не се отнася жестоко към робите, с които търгува. Спомни си как се беше отчаял в нощта, преди да го изпратят в школата, когато търсеше по какъв начин да приключи живота си. Ферк беше спрял до него, докато правеше обиколката си, и му беше казал, че ако има кураж и сили, може да откупи свободата си и да притежава собствения си живот.

— Тогава ще дойда и ще те убия — беше му казал Тубрук.

Ферк беше впил очи в него за един дълъг момент, преди да отговори:

— Надявам се, че няма. Надявам се, че ще ми предложиш чаша вино.

Младият Тубрук не беше намерил отговор, но по-късно тези думи представляваха утеха за него — просто да знае, че един ден ще има свободата да седи и да пие под слънцето, господар на себе си. В деня, когато се освободи, беше извървял пътя през целия град до дома на Ферк и беше поставил на масата една амфора. Ферк беше извадил две чаши и приятелството им беше започнало без никакво огорчение.