Смъртта на царете [bg]

Тъничък вик проряза въздуха и жените се усмихнаха. Акушерката проверяваше крайниците на детето с бързи, опитни движения.

— Всичко е наред. Малко е синичка, но вече порозовява. Ще има руса коса като майка си, освен ако не потъмнее. Хубаво дете. Приготвихте ли пелените?

Аврелия й ги подаде, докато Клавдия се връщаше, хванала един въглен с железни щипци.

Акушерката го притисна към крайчето на пъпната връв, то изсъска и бебето изплака отново с подновена сила; тя се зае да го повива стегнато. После попита Корнелия:

— Мислили ли сте за име?

— Ако беше момче, щях да го нарека на баща му, Юлий. Сигурна бях, че ще е момче.

Акушерката стоеше с бебето в ръце, вгледана в бледата изтощена Корнелия.

— Има време да измислите име… Помогнете сега на Корнелия да легне, докато си събера нещата.

Ехото от юмрук, удрящ по вратите на имението, отекна като глухо бумтене. Аврелия вдигна глава и се ослуша.

— Обикновено Тубрук отваря вратите на посетителите — каза тя.

— Но сега ни е изоставил.

— Само за няколко седмици, господарке — отвърна бързо Клавдия; изпитваше вина. — Каза, че работата в града нямало да отнеме повече време.

Аврелия като че ли не я чу и излезе от стаята.

Тръгна полека, предпазливо към предния двор; премигваше от ярката слънчева светлина, след като толкова време беше стояла на закрито. Две прислужнички чакаха търпеливо до вратата, но знаеха, че не бива да отварят без нейно разрешение, независимо кой тропа. Това правило беше установено от Тубрук след робските бунтове преди години. Той като че ли беше загрижен за безопасността на дома, но сега я беше оставил сама, а беше обещал никога да не я оставя сама. Аврелия погледна ръцете си и забеляза капчица кръв на единия си ръкав. Дясната й ръка леко трепна и тя я стисна с лявата.

— Отворете! — чу се мъжки глас отвън и юмрукът отново задумка.

Аврелия даде знак на прислужничките, те вдигнаха тежката греда и отвориха вратата. И двете бяха въоръжени — още едно от правилата на Тубрук.

Влязоха трима конни войници, великолепни в блестящите си брони и с пера на шлемовете. Бяха облечени като за парад и видът им накара Аврелия да трепне.

Защо го нямаше Тубрук? Той щеше да се справи много по-добре от нея.

Един от мъжете слезе от коня с леки, уверени движения. Стиснал юздите в едната си ръка, той подаде на Аврелия свитък обработена телешка кожа, запечатана с дебел восъчен печат. Тя го взе и зачака, впила поглед във войника. Той потътри крак, когато разбра, че жената няма да проговори.

— Това са заповеди, господарке. От нашия господар — диктатора на Рим.

Аврелия продължи да мълчи; хвана ръката, с която държеше свитъка, с другата; кокалчетата й побеляха от усилието.