Нови римски разкази [bg]

- Димът дразни ли те?

Забелязах как ме наблюдава: продължително, но не със сълзи на очи, а нежно и ласкаво; после каза със сподавен глас, все едно останала без дъх, почти като въздишка:

- Не ме дразни, пуши си.

Този път разбрах.

Но не се замислих върху това. Инстинктивно реших, че до този момент съм се опитвал да я накарам да признае истината, а сега трябваше да направя всичко, за да и попреча да ми я каже. Останал прав до прозореца, гледах към вратата, за да не я гледам в очите, и бавно подхванах:

- Агатина, нямам представа какво целеше с тази твоя постъпка, но след като отказваш да ми кажеш, не желая да те принуждавам. Трябва да си дадеш сметка обаче, че на твоята възраст няма причина да се самоубиваш. Ясно?

- Да, вуйчо.

След известно мълчание продължих:

- Когато го направи, не помисли за родителите си, нали? А те толкова те обичат и не заслужават да им причиниш такава мъка. Не помисли ли, че ако, не дай боже, беше успяла, щеше да съсипеш и техния живот? Защото, знаеш го, Агатина, те живеят за теб и имат само теб.

- Да, вуйчо.

Помислих: „Дай и да се разбере с това „да, вуйчо“. С гримаса хвърлих цигарата на пода и я смачках с крак. Продължих:

- Не ме бива да чета конско. От теб искам само едно: да ми обещаеш повече да не го правиш.

- Обещавам ти, вуйчо.

- И каквато и да е причината, заради която го направи, държа да ми обещаеш повече да не мислиш за това. Никога вече. Разбрахме ли се?

Този път тя замълча. Продължавах да не я гледам; усещах погледа и върху себе си, но не исках да срещам очите и. Найпосле подхвърлих: