Нови римски разкази [bg]

Знаех, че мъжете не я интересуват, но беше жадна за развлечения. Наистина отвърна с усмивка:

- В колко часа предлагаш да тръгнем?

На сутринта вързах за кормилото пакета с банските и отидох да взема Тилде от тях. Изпитвах обаче угризение: всъщност Джинета беше дала клетва, защото ме обича; освен това разликата между Джинета и Тилде е като между спяща кукла, която казва мама и тати, и жив човек. На подсвирването ми

Тилде се показа на прозореца откъм пресечката „Дел Чинкуе“ с голи ръце, несресана, с руси кичури, пръснати по раменете, а гърдите и щяха да изскочат от деколтето. Извика ми радостно:

- Да почакаме Джинета.

Сякаш паднах от небето:

- Джинета?

- Ами да. Късно снощи мина през бара и ми каза да я изчакаме, та тримата да отидем заедно.

Преди да се съвзема от изненадата, се зададе Джинета с отровна усмивка на уста, навлечена в онази горещина с вълнен пуловер до брадичката.

- Е, тръгваме ли?

- Носиш ли си банския? Поне ще се съблечеш.

- Заклех се не само да не се къпя, но и да не се събличам по бански.

- Е, да, защо не си облечеш и кожух?

- Дреха като всички други.

Качихме се тримата на мотора: Джинета зад мен, Тилде зад Джинета. Тръгнахме, следвайки археологическия маршрут, после хванахме по булевард „Христофор Колумб“ Джинета, забила острата си брадичка в рамото ми, лееше в ухото ми отровата на своето недоволство:

- Не направих добре, като дойдох, умирам от горещина.

- А защо дойде?

- Ти толкова държеше. Направих го заради теб.

- Аз държа никой да не ми разваля разходката. А ще ми обясниш ли защо даде онази клетва?

- А ти ще ми обясниш ли защо се разболя?

И така нататък... Внезапно усетих, че не съм в състояние да понасям повече шепнещото и гласче. В ЕУР12 спрях рязко и рекох:

- Смяна: Тилде ще седне зад мен, а ти - зад Тилде.

- Защо?

- Защото ми говориш и се разсейвам, а така рискуваме да свършим в някое дере.

Разменихме се и аз се успокоих.

Тилде обикновено не говореше, защото нямаше какво да каже. Изведнъж на разклона за Неапол някой ме ощипа силно по ръката, едва не изтървах кормилото. Спрях и ядосано попитах Тилде:

- Ей, какво собствено ти става?

Тя отвърна през смях:

- Джинета ми каза да те ощипя и аз го направих.

Попитах Джинета:

- Ти откачи ли, или се правиш на луда?

- Дойде ми отвътре - отвърна тя. - Противен си ми. И знаеш ли защо? Защото дадох обет заради теб. А в замяна ти не пожела да направиш жертва и да се откажеш от морето.

- Да-да, от месеци си мисля за морето. Толкова по-зле за теб, не е трябвало да даваш клетва.

Ето го и морето. Булевард „Христофор Колумб“, същинска светлинна лента, се стеле надолу далеч-далеч, направо през полята, през боровата гора, и се губи в още по-силната светлина на морето, пламнало от утринното слънце. Докато летяхме нататък, започнах да пея от радост;

Тилде ми пригласяше, Джинета мълчеше. Ето я и алеята към Кастелфузано; следваха хотелите, ниската храстовидна средиземноморска зеленина, плажът и морето. Загасих мотора, втурнах се между храстовидния клек; с една ръка държах смеещата се Тилде, а с другата теглех намръщената Джинета. Плажът беше почти пуст, тук-там имаше по някоя групичка къпещи се; вълните лениво се плискаха о стария кей от изгнили дъски. Опиянен от радост, отидох зад един храст и след миг бях гол. Извиках: