Ранни дългове ((книга първа))

Като стигнахме кафене „Юност“ бързо се вмъкнахме в топлото предверие, после потънахме в приятната топлинка, поръчахме си и коняк за „стопляне отвътре“. Миловидното лице на Белла порозовя, разхубави се. Бях толкова „не на себе си“, не мога да повторя казаното на тази първа среща, но усещах как думите й се прецеждаха не толкова в присвитите искрящи очи, колкото в неприкривана дружелюбност и радост.

Разпитва ме от кой град съм, имам ли родители, над какво точно работя. Лицето й грее, очите, светещи трънки, са игриви, но когато мисълта се напрегне — те се вдълбочават, нослето — леко вирнато нагоре, брадичката — малка и красива…

И за да е пълно щастието ми от този ден в някакъв момент Белла Ахмадулина се изправи, подаде ми ръка и ме поведе към маса в отсрещния ъгъл, където седеше сам възрастен човек.

— Ще те представя на Константин Симонов.

Изтръпнах от радост и неудобство. Срещу ми беше човекът, в чиито книги съм се връщал не един път, авторът на всеизвестното стихотворение „Жди меня“. Той не само ни прие на масата си, но и ни приласка така, че се почувствах като трети от заговорниците за красота. Белла разказваше, че е неудобно, но Женя всеки момент ще „влети“, че сега ние четем не „жди меня“, а „жди Женя“, но работата не е военна, а красива, приятелска…

Неусетно тръгна дума (колко му трябва на руснака) за войната. И като ме гледаше топло, но изпитателно, Симонов изрече:

— Войната — това е уродството на света. Мирът е здравословното му състояние.

Белла Ахмадулина отиде пак до телефона, а той притвори очи и тихо продължи — как са мечтаели за една нощ без грохота на оръдията, свистенето на мините и воя на куршумите, каква мечта за войника е било да преспи, макар и една нощ, в бели чаршафи… Но хората са късопаметни, забравят за какво са дошли на света, за какво раждат деца, за какво садят овошки и цветя, за какво са изгревите, и слънцето и звездите за какво са…