Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Като стигнахме кафене „Юност“ бързо се вмъкнахме в топлото предверие, после потънахме в приятната топлинка, поръчахме си и коняк за „стопляне отвътре“. Миловидното лице на Белла порозовя, разхубави се. Бях толкова „не на себе си“, не мога да повторя казаното на тази първа среща, но усещах как думите й се прецеждаха не толкова в присвитите искрящи очи, колкото в неприкривана дружелюбност и радост.
Разпитва ме от кой град съм, имам ли родители, над какво точно работя. Лицето й грее, очите, светещи трънки, са игриви, но когато мисълта се напрегне — те се вдълбочават, нослето — леко вирнато нагоре, брадичката — малка и красива…
И за да е пълно щастието ми от този ден в някакъв момент Белла Ахмадулина се изправи, подаде ми ръка и ме поведе към маса в отсрещния ъгъл, където седеше сам възрастен човек.
— Ще те представя на Константин Симонов.
Изтръпнах от радост и неудобство. Срещу ми беше човекът, в чиито книги съм се връщал не един път, авторът на всеизвестното стихотворение „Жди меня“. Той не само ни прие на масата си, но и ни приласка така, че се почувствах като трети от заговорниците за красота. Белла разказваше, че е неудобно, но Женя всеки момент ще „влети“, че сега ние четем не „жди меня“, а „жди Женя“, но работата не е военна, а красива, приятелска…
Неусетно тръгна дума (колко му трябва на руснака) за войната. И като ме гледаше топло, но изпитателно, Симонов изрече:
— Войната — това е уродството на света. Мирът е здравословното му състояние.
Белла Ахмадулина отиде пак до телефона, а той притвори очи и тихо продължи — как са мечтаели за една нощ без грохота на оръдията, свистенето на мините и воя на куршумите, каква мечта за войника е било да преспи, макар и една нощ, в бели чаршафи… Но хората са късопаметни, забравят за какво са дошли на света, за какво раждат деца, за какво садят овошки и цветя, за какво са изгревите, и слънцето и звездите за какво са…
И тъкмо ни бяха донесли поръчаните чашки с коняк и водка, от входните врати направо полетя към нас, широко усмихнат и широко разперил ръце Евгений Евтушенко. Бях го виждал на снимки само, но не можех да го сгреша.
И се започна тя…
Той не може да се задържи нито на една тема, нито на едно място.
В някое време каза:
— Правим програма… и ти, ако искаш я следваш и обогатяваш. Учебниците ще си ги прочетеш и в България. А тук трябва да видиш, да се срещнеш, да се огледаш и да прецениш. Първо — местата на хората на големия дух — Пушкин, Лермонтов, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов, Горки, Есенин, Маяковски, Борис Леонидович (Пастернак), Шолохов. Художниците, храмовете, големите строежи… Белла ще помага.
Белла Ахмадулина е родена в Москва, завършила е Литературния институт „Максим Горки“. Стихове печата от осемнадесетгодишна. Имаше (тогава, 1965 година) издадени две книги: „Струна“ (1960) и „Моето родословие“ (1964). Упорит и талантлив преводач.
Въздухът на Москва, на Русия, е наситен, не — упоен е от техните имена, от стиховете им. Четат ги в електричката и в метрото, в къщи и на работа. Залите, в които четат, са претъпкани. Изпълват се площади, стадиони — искат да ги чуят, да ги видят, да ги докоснат. Те са Евгений Евтушенко, Белла Ахмадулина, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски.
Андрей Вознесенски има такъв стих: „Нас мало. Нас может быть четверо…“ Но в стиха е назовано само неговото име. И сякаш вратата е отворена — всеки може да се смята за член, или за кандидат — член в тази четворка…
Към тях се присъединява в един момент малко по-възрастният Булат Окуджава.
Ядрото на младата поезия е скрепено от искрено приятелство, дружба и чистота, от неотстъпно търсене — на истината, на нови форми, на нов изказ.
Към това ядро ще се приближават и отдалечават Борис Слуцки, Юна Мориц, Висоцки…
Тяхната главна сцена бяха Политехниката, площад „Маяковски“, стадион „Лужники“.
Но в същото време в Москва израстваха и Владимир Соколов, Александър Кушнер, Олег Чухонцев… Много по-късно Владимир Соколов ще напише стихотворението „Не, Христо Ботев — той не е музей…“ и то, в превод на Николай Кънчев, ще намери място в съставената от мен антология „И певци песни за него пеят“.
На няколко пъти посещавах Руския музей. Бях, ако може така да се каже, един двадесет и пет годишен, пленен, омагьосан и „шашардисан“ от видяното човек.