Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Тя имаше силна памет, умееше да води разговор с добро, и да побеждава. Намесваше хумора си. Имаше усет за вечните и големите добродетели. За красотата. За художественото. Не е имало случай, докато беше здрава, нашите сбирки в къщи да не завършват с неудържим смях — оздравяващ, поучаващ.
Голям обект на нейния хумор беше животът на баща ми. Татко е от най-бедната къща на селото, завършил е второ отделение (днешният втори клас), трудно сричаше, пишеше лошо и само тя можеше да разчита йероглифите му. Животът му от детинството, та и до скоро, използваше за своя хумор. Но и тук винаги беше внимателна, не разрешаваше да записвам това, което казваше, не разрешаваше да пиша за него, а и когато разказваше, и то в много тесен роднински и приятелски кръг, ние ще се смеем до захлас, а тя ще обърне топло очи към баща ми, ще го погледне с блага усмивка и ще рече: „Смеем се, ама без моя човек я съм за никъде“.
Ето няколко случая:
„Беднотията в къщата на баща ти е голема — там пшеничен хлеб се месел само на Великден. Веднъж баща ти се връща от ливадето, дека пасел кравите, гладен, и влиза у къщи да търси парче хлеб.
— Мамо, от какво брашно е хлеба — попитал. — Кукурузено или чисто (чисто казват на пшениченото).
— Е па, мешано е, мале.
— Отчупи ми откъде чистия край!“
„На училище баща ти ходеше редко, защото е и пастир — пасе кравите. Затова пък не беше добре с учението. Ама чул, че тия, дека дават рушвет, по-лесно изкарват, по-големи бележки им пишат. И… те ти го Стоян у училището. Даскалицата извиква:
— Да излезне на дъската Стоян Йорданов.
Баща ти излиза, ама държи ръцете отзад, на кръста си.
— Чети Стояне урока!
— На, госпожа! — и й подава божур.
Дал рушвет.“
Голям и безкраен хумор правеше по писмата на татко от обектите. А той непрекъснато беше от обект на обект — черен, тежкофизически работник.
„Казвала съм му — пише какво пише у писмото, ама да дава на некой от другарете си да му надпише плика. И като го надписват, хората го питат:
— До кого?
— До Янка Стоянова…
И като го казвал много пъти, помислил си, че така требва да се пише. И пише у писмата си: «Здравей ДоЯнке, ДоЯнке кво прават децата…»
«Я бех най-богатата по това време. Ако се съди по писмата на баща ви — ние сме най-големите милионере… Он, да речем, праща 400 лева от старите пари. Ама нали човеко си не знае, на плика пише 40 000. „Получавала“ съм от него по 400 000, по четири милиона… По написаното на плика. Иначе — вътре все ония оскъдни парици, които му даваа по обектите. И които ми носеха парите можеха да се видат на зор, ако исках да ми дават толко пари, колко пише баща ти на запечатания плик, че е изпратил… Маани, ми можех да осъда хората. Та, за пари не съм била жадна. Милионере сме били…»
После се обръща гальовно към татко: «И ние пак сме си…» И ни брои с очи нас, децата.
«Боледува Стоян неколко месеци — ударил го беше камик по главата като копали тунел… Та лежи човека ми в къщи, а децата пишат писма — Данчо от София, Марин от Враца. И писмата им започват все със „Здравейте, мили родители“. Аз ги чета на Стоян. Оздравя, тръгна на работа. След два месеца получавам писмо. Писмото започва така: „Здравейте мили родители“… Какво си е рекъл Стоян — момчетата са учени, по-добре знаят как да се обръщат в писмо… Та и родител съм му била»…
През 1965–1966 година бях в Москва, а един от моите приятели на село, Венко Тошев, често ходел при мама. Мама обичаше този мой приятел.
«Иде Венко един ден, а мен ми мъчно, таман бех плакала. Дойде момчето, заприказва за вашите лудории и ми мина онова, дека ме стегаше. Рекох да го почерпа, гледам у лимонаденото шише, дека държех ракия, останали само два пръста. Взех две мънинки чашки, сипах — със зор ги напълни… Чукнахме се. Глътнахме. Момчето я изпи на един път… Прелях му малко от моята. Викам му:
— Мале, Венко, я се напих…
Венко и он хуморист, види че нема ракия, и вика:
— Мале, стрино Янке, и я се напих…»
Петър Гьошов е гол, беден, ама отишел при един от синовете и оня му купил балтон. Носи го на ръка Петър от гарата в Бели Извор, а студ, януари цепи дърво и камик. Петър — с едно излинело палтенце.
— Защо не облечеш балтона? — пита го другоселец, дека върви с него.