Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Посещението започва някак механично — вървим от стая в стая. Във всяка стая и коридор има библиотечни шкафове, малки лавички. Всичко, което е могло да се използва, е изпълнено с книги.
И ето го работния кабинет — докосвам бюрото, на което е писал, мастилницата, писалката, стола, на който е сядал…
Ясна поляна! Мястото, където са се родили „Война и мир“, „Ана Каренина“, „Детство“, „Юношество“, „Казаци“ и десетки още книги, които променят света и човека.
Лев Николаевич е на двадесет и четири години, когато пише: „Аз съм стар, за мен времето за развитие е минало или отминава, а непрекъснато ме мъчи жаждата… не за слава — слава не искам и я презирам; но да имам голямо влияние върху щастието и благото на хората“.
Вижте какво иска геният — ни повече, ни по-малко — да има голямо влияние върху щастието и благото на хората!…
На 4 юли току-що завършената книга „Детство“ Толстой изпраща на Некрасов в списание „Съвременник“. Ръкописът е придружен с кратко писмо: „Моята молба ще Ви струва толкова малко труд, че съм убеден — няма да откажете да я изпълните. Прегледайте този ръкопис и ако се окаже негоден за публикуване, върнете ми го“. Прилага и пари за връщането по пощата.
Не се наложило да се връща.
На 29 август получава писмо от Некрасов: „Той (ръкописът б.а.) представлява толкова голям интерес, че ще го публикувам. Без да съм чел продължението не бих могъл да кажа с положителност, но ми се струва, че авторът притежава талант“.
На 5 септември се получава второ писмо от Некрасов, в което редакторът уведомява Толстой, че ръкописът е набран и ще излезе в 9-та книжка на списанието. „… повестта е много по-добра, отколкото ми се стори отначало. Мога да кажа с положителност, че авторът има талант. Струва ми се, че за Вас, като начинаещ, това убеждение е засега най-важното“.
Така тръгва по стръмния писателски път Лев Николаевич Толстой.
Толстой положил невероятен труд в своето дело. Пишел ежедневно — разкази, повести, романи, статии, студии. Водел през всичките години дневник. Запознавал се с творчеството на всички водещи европейски писатели. Обичал от дете поезията на Пушкин, идеите на Русо, Стърн. В началото на литературната си дейност се срещнал с Херцен, с Тургенев… Повестта „Кавказ“ писал десет години. Както забелязва големият познавач на делото му Виктор Шкловски — „значи не се разказва бързо приказката“.
Знаел, че за да се промени светът, той трябва първо добре да се разбере. Същото се отнася и за всяко сериозно литературно дело. Животът привличал Толстой — та нали светът на изкуството по някакъв начин повтаря действителността, макар и усложнено.
Много четял.
Обичал да слуша хората, особено селяните. Не във всичко се вслушвал. Имал си свое цедило за малкия детайл, без който не може художествения образ, и за голямото, без което не може истинското произведение.
… Вървя щастливо напрегнат. Този велик човек е тръгвал да освобождава България. Гледал е нашите села и градове, стъпвал е на нашата земя. Толстой пише на Татяна Александровна Ерголска: „Местността, която се разстила пред очите ми, е не само великолепна, за всички нас тя представлява огромен интерес. Без да говоря за Дунава, за неговите острови и брегове, отчасти заети от нас, отчасти от турците, като на длан се вижда градът, крепостта и малките укрепления на Силистрия…“
Към това писмо е нужно кратко обяснение… Крепостта трябвало да падне. Австрия обаче поискала руските войски да се изтеглят от дунавските княжества. Австрийските войски били разположени във фланга на руските. Император Николай I отстъпил, захвърлил българите на произвола на съдбата.
В писмото на Толстой: „Щом напуснахме българските селища, веднага идваха турците и освен младите жени, годни за харемите, избиваха всички. Ходих от лагера до едно село за мляко и плодове — и там цялото население беше изклано“.
Защо тук непрестанно се говори, че и в последните си дни, в последния си път Толстой е искал да стигне до България?…
В парка на Ясна поляна, по сенчеста алея се стига до гроба на писателя. Поразително. Нито паметник, нито надгробен камък с надпис. Един правоъгълен гроб, посаден с цветя, около него още един пръстен цветя… Волята на Толстой била да бъде погребан без речи, без венци и без кръст… Само вековните дървета, изпънали върше към слънцето, тихо шепнат с клоните си.