Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
— В куфара ми има една ушанка и две ризи. Място — колкото щеш.
След половин час Стефан Цанев донесе едно малко пакетче — за Евгений Евтушенко.
По някакъв начин то измени живота ми.
Ядрото
Живеем във Вишняки. Учебния корпус е на петдесет метра от жилищния. Столовата също. На юг, на около триста метра от жилището ни, е спортния комплекс.
Вечер стаите в учебния корпус са свободни — тук идвам да пиша.
В съседство е парка Кусково. Като извървим триста метра — и сме в друг свят. Голям дворец, около него — мраморни скулптурни фигури, езеро и изключителен по своята красота парк.
Излизаме често. От Вишняки се качваме на маршрутката — до спирка Кусково. От там електричката — до станция Комсомолская. И после — по избор: — на театър, в Третяковската галерия, в музей, в книжарниците на Петровка (тук продават събрани съчинения), на Червения площад, в ГУМ (универсалният им магазин), разхождаме се по Москва река.
Естествено, първото излизане е до Кремъл. Последният ден на август е, чудесен, тих и бистър ден. Най-напред застанах до мястото в кремльовската стена, където е прахът на Максим Горки. От ученическите години харесвах първия му печатан разказ „Макар Чудра“. И не само него.
Москва не може да се разкаже. Връщам думите на Лермонтов: „Който никога не се е качвал на върха на «Иван Велики», на когото никога не се е случвало да обхване с един поглед цялата ни древна столица от край до край, който веднъж не се е любувал на тази величествена, почти необятна панорама, той няма понятие за Москва“.
Не този път, ала имах щастието след няколко месеца да изкача тясната стълба, стъпките ми отекваха дълго по каменните стъпала на виещата се спирала, ала когато се изкачих на върха, неизказна красота и величие се откриха пред погледа. Пред мен бе Москва на старинните паметници, църкви и катедрали, чиито златни куполи светеха в студената синева на деня, ала и нова Москва — заразяваща с изкуство и мащабност. Кнут Хамсун, в книгата си „В приказната страна“, пише: „Никога не съм си представял, че на земята може да съществува подобен град: всичко наоколо пъстрее от червени и позлатени кубета и игловидни върхари. През тази златна маса, съединена с ярък небесносин цвят, бледнее всичко, за което аз, когато и да било, съм мечтал“.
Разбира се, оная стара Москва я няма. Но и у мен бледнееше всичко, за което когато и да било съм мечтал.
… Почти незабележимо, с мъглата, дъждовните дни, вятъра и сухия студ дойде ред и на бялата зима. Боже мой, какво чудо е руската зима. Като приключат занятията и стихнат споровете — излизам навън. Белотата и тихия шепот на брезите в Кусково ме привличат. Вятърът свисти в ушите, леко се вдига бял снежен облак, звънват весели звънчета. Приближават, изравняват се с мен и отминават с вихъра…
В такава вечер казвам на Елена:
— Аз съм неоправен човек, а поех ангажимент. Месец и половина мина — къде и как ще намеря Евгений Евтушенко?
На другия ден преподавателката ни по руски език Вера Алексеева, чиито очи непрестанно се смеят, ме попита:
— Нещо спешно ли е това с Евгений Евтушенко?
— Не, подарък от приятел. От българския поет Стефан Цанев.
И толкова.
В четвъртък преди обяд, в края на часа, Вера Алексеева ми казва:
— В пет следобяда да си готов. Ще те водя да си връчиш подаръка.
В уреченото време излизам пред Учебния корпус. Пред червен „Москвич“ виждам Вера Алексеева и Елена да се смеят заговорнически.
На улица „Горки“, може би най-богата на паметници, обелиски, обществени сгради, редакции и издателства улица, спираме. Вера Алексеева влиза в някакъв вход, после се показва с млада, красива жена, ръкомахат, обясняват си нещо, тръгват към нас.
— Да ви представя: Белла Ахмадулина, талантлива руска поетеса. Марин Ботунски, белетрист, българин… — обръща се към мен — Белла Ахмадулина ще те заведе при Евтушенко…
Тук Вера се извини, че човекът с колата закъснява заради нея, качи се в „Москвича“ и ни остави сами.
— Много се радвам. От днес сте наш приятел… Женя пак се е запилял някъде, но ще дойде…
Белла Ахмадулина ме хваща под ръка:
— Да вървим, да вървим… Минаваме на ти… Не ти ли е хладно — заглежда се в лекото ми облекло. — Човече, очите ти издават всичко, нищичко не крият… Те сега казват, че обичаш човека, към когото отиваш, или човека, който те изпраща, повече от себе си. (Нищичко не казах, но и сега, толкова години от този случай, се упреквам и уважавам за едно и също — обичам хората до мен, и тези, с които вървя в един път, повече от себе си.)… Имам навик да вървя — продължаваше Белла Ахмадулина — и да се вглеждам в лицата на хората. От лицата пък най-много говорят очите… Обичам книгите, но те не са достатъчни. И очите, в които можеш да погледнеш — не са много. Мисля, че и в моите очи може да се гледа, че гледащият може да се види в тях. Искам да живея така, е и да пиша така, че да смея да си вдигна очите към хората.