Ранни дългове ((книга първа))

Тя умееше да имитира и в имитациите правеше чудесни текстове. Най-чест прицел бяха: първата жена на Гено Барабанджията Петра (Петра беше проста циганка и правеше най-невероятни езикови комбинации. Имаше гръмък мъжки глас, но прие с добро втората жена на Гено, грижеше се за младата циганка, когато тя се разболя), Петър Околийски, мъдър селски зевзек, баба Иванка Политиката, нашенки — клюкарки, неморални жени, пияници…

В разговорите си създаваше умни изречения, някои от които съм записал. Ето част от тях:

— Магарето, макар и с големи уши, малко чува.

— И кривото дърво може да влезе в употреба.

— И най-добрата пепелянка хапе смъртоносно.

— Всички обичат мекия орех — лесно се чупи.

— От много притискане човек става тънък.

— Сенкярете се чувстват добре и в най-големите жеги.

— Умрелия човек е пресъхнало кладенче. И пътеките, водили къде него, обрастват с трева.

— Пътя и нагоре и надолу не е равен.

— Да ти кажат кучкар не значи, че се занимаваш с кучета.

— Сърцето нема разум.

— Дърветата най-много мразат дърварете.

— Човеци — гъсто, човещина — редко.

— Жената е като рибата — обръща се и така, и така.

— Жената е като огино на къщата. Дървата за тоя огин са милувките.

— Живота е дар, умейте да се радвате на тоя редък дар.

— Погледа по звездите — това е запазената радост по света.

— Кмета се сменя, бирника се сменя и попа се сменя. Не се сменя добрината.

— Растението е като човека — разровиш ли покрай стеблото му, ще расте.

— Какво посееш на живо, с това ще те поменуват като умреш.

— Кой е мръзнал на виелица са не бои от дъжд.

— Кой е вървел срещу ветъро са не бои и коги го вее у гърбо.

— Преди да почнеш да лаеш, трябва да си наясно какво куче си: ловно, домашно, овчарско или граничарско.

— Краводер: мъжете у ръководството, жените у производството.

Можеше да говори и на чист литературен език, но в село винаги говореше на селския ни диалект. Посещавали сме я със Стоян Даскалов, Иван Динков, Константин Павлов, Иван Пауновски, Владимир Данкин, Александър Миланов, Цветко Сандулов, н.а. Иван Кондов, Георги Горанов, Иван Томов. За Иван Динков казваше: „Това момче носи мъката на цела България. Как ще я износи?“ Жалеше го и го споменаваше често.

Иван Динков заведе татко в Софийска болница. Мама също боледуваше и мой приятел — лекар й дал да чете в болницата „Епопея на незабравимите“. Мама викала: „Стоян писателе го водат на докторе, а мен докторе ми дават книгите на писателете… Като му четеш книгите на Иван — се едно че гледаш живота. А он в живота се държи все едно че четеш книга.“

Беше по-живичка, по-жизнена, когато я посетихме заедно с руския писател Симеон Шуртаков. Мама пя, разказва хумористични случки. Симеон Шуртаков се смя от сърце и като дете. „Русия беше прибрала мойто момче като майка. И ти сега се чувствай като при твоята майка.“

През пролетта на 1968 (или 1969) година в село пристигна писателят Стоян Ц. Даскалов. На площада го посрещнаха с духовата музика, тук беше цялото училище, ръководството на селото, много мои съселяни. После в училището хората се изказваха изкуствено, по предварително написаните им думи от учителката по литература и председателя на читалището, но задаваха и въпроси, и в тях бяха искрени и истински. А как умееше да отговаря на въпроси на селяните Стоян Даскалов! Мама седеше до мен, очите й се взираха в шумния и уважаван писател, попиваше всяка негова дума. А като си отидохме у нас, привечер чак, на залез слънце, както си седяхме на дървената, скована от татко, пейка на двора, мама рече:

— Ти го познаваш по-добре тоя Стоян Даскалов, ама аз го слушах, гледах големата му, буйна коса, едрото лице, едрото тяло… И какво забелезах: очите му — едни мънички, игриви, блещукат. Такъв човек в душата си бърка надълбоко, а в кесията си — плитко…

„И какво казваш — викаше ми мама — за Константин Павлов, че не го печатат, защото не го харесват, или не го харесват, защото не го печатат… Я му четох тая книжка «Сатири». Трудновата е за секи, ама па остра мисъл у Коста колко щеш… И друго си думам — адреса на работата му е за такива, дека са длъжни да разбират от Костовата мисъл… А за лош не е лош, даже ще река, че е много добър.“ И тук произнесе ония думи, които уважаемият читател вече е прочел в „Слънцето е моята свещичка“: „Не, не, много е добър Коста… Рогач ли го сметат че е? Може да не е точно сравнението, ама такова нещо ми минава през главата… За охлюва… Децата му викат «— Охльо — Бохльо, покажи си рогата…» А той всъщност си показва очите…“