Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Погледвал е…
При друг случай, изведнъж:
— Стефан Цанев е по-талантлив от мен.
После:
— Имам такива стихове:
Всеки може да бъде това момче. Защо да не си ти!
Казвал е, в добро разположение на духа:
— Не се привързвай само към един автор. Аз съм се учил от Пушкин, от Лермонтов. По-малко, но все пак съм се учил от Тютчев и Баратински. Повече, много — от Вяземски, Алексей Толстой, Сологуб, Маяковски, Ахматова, Пастернак, Багрицки, Тихонов, Михаил Светлов, Антоколски, Константин Симонов… Много са хората, от които съм се учил… Ето, как ти звучи, аз се уча и от тези, с които вървим заедно — Булат Окуджава, Ахмадулина, Вознесенски, Рождественски… Да, няма да пропусна Владимир Соколов — млад, но учител на младостта ми…
А вие, в България, имате много големи поети, много големи…
Споменавал е, в различни случаи, имената на Александър Геров, на Георги Джагаров, Владимир Башев, Константин Павлов, Стефан Цанев, Любомир Левчев…
Пийнали сме, часът е 1:30. Метрото не работи. Белла Ахмадулина ме води нанякъде. Влизаме в жилищна кооперация, изкачваме стълби. В широко таванско помещение, като да е ателие на архитект, довършваме подетия разговор. Много сме близо един до друг.
— Имаш ли нужда от насърчение, от утеха, от човешка дума? Защото аз имам… Нямам страх от нищо. Но един, достатъчно сериозен, се таи у мен: да не сгреша пред Пушкин.
Отпивам от чашата, и тихо казвам:
Гледам тези леко уморени, но светещи очи, и изричам кой знае от къде зародилата се мисъл:
— Белла, ти много приличаш на това, което пишеш… Стих и съвест… Твоето е — една изгаряща от светлостта си съвест!…
Тя ме прегръща:
— Неделими са, драги мой, словесност и съвест!…
Подадената ръка
В студен ноемврийски ден ми казва:
— Дай ми някакъв първичен превод на твои работи. Ей така — за ориентир.
Маша, шефката на нашата българска група, е завършила руска филология. Не е литератор, но е отзивчив човек — превежда четири къси разкази. Давам ги на Ахмадулина.
След седмица Вера Андреевна ме търси в учебния блок.
— Иди и слушай в 11 часа радио Москва. Нещо твое ще четат.
Не вярвам на ушите си, но отивам в общежитието. Усилвам радиоапарата:
— Представяме ви младия български белетрист Марин Ботунски.
Четат разказа „Айде, майка“.
Превода е подобрен, не е точно Машиния.
Вечерта по телефона звъни познатият ми глас:
— Защо не каза две думи за това „айде“ — шашна преводачите. Пък го има и в заглавието. А самият разказ — чудесен.
Бях щастлив. Първото, което ми мина през ума бе да свържа този случай с отговора на въпроса защо обичат руските читатели Белла Ахмадулина:
След четири дни, в същото предаване — „Урок“.
Представяла ме е в редакцията на „Юность“, осигурявала ми е билет за пътуване по Трансибирската ж.п. линия (говорил съм на литературни четения, писал съм в руски вестници и във врачанския „Отечествен зов“ за това си преживяване), до Братската ГЕС, били сме на „Таганка“ на постановки на Любимов, с участието на Висоцки, на литературни четения.
Но не това е важното — те бяха творци, които показваха изключителна устойчивост, характер, неотстъпчивост от поетия път. Те искаха и придвижваха руската поезия в прекрасна посока. Едновременно „придвижваха“ и читателите, обществото. Това срещаше огромна съпротива в големи литературни кръгове. Много често имената им бяха премълчавани и подминавани от официалната критика. Получаваха удари „под кръста“, срещаха затруднения. И продължаваха.
В гората няма два еднакви листа
Автобусът, с който тръгнахме от Москва призори, върви в равните подмосковски места, а дъждът не спира, облачността уеднаквява пейзажа. Чак към Тула се проясни, но не за дълго. Към дванадесет часа пристигнахме в Ясна поляна. От завоя на алеята се открива двуетажен бял дом под зелен покрив — домът на Лев Толстой. Пред дома — самотно вековно дърво — „дървото на бедните“. Тук сутрин пристигали селяни от близките села, старци от цяла Русия и млади хора в скромно облекло. Излизал и Толстой, облечен просто, като тях. Говорили за безизходните нужди на селянина, за смисъла на живота. Спорели с Толстой, когато той проповядвал несъпротивление на злото и нравствено самоусъвършенстване. Тук, на „дървото на бедните“ била и камбанката, с която известявали на семейството и прислугата за закуската, обяда и вечерята. Сега тя се е врязала в кората на дървото.