Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
В есента на 1975 година с народния артист Иван Кондов, тогава директор на Врачанския театър, отидохме на лов в моето село Краводер. Беше ужасна мъгла, мокро и студено. Уловът беше беден — един фазан, затова в мерите на село Пудрия като попаднахме на ято диви гълъби запълнихме ловните си торби.
След обяд, край топлата печка у дома, пихме ракия, ядохме и накрая се разбъбрихме около кана домашно вино. Иван Кондов вадеше от едно шишенце най-различни хапове, вземаше ги с виното и все разказваше за пристъпите на болестта си, и как я носи тази болест като войнишка раница през напрегнатия си театрален живот… По някое време излязоха с татко на двора, запалиха по цигара, гледаха плачущата върба и лозите.
Мама рече:
— Да не дава господ болест никому. Ама си мисля — те работата на Иван е такава, че требва да разбира хората, в душата им да влезне, та да може после верно да ги изиграе на сцената. А най-добре може да разбере хората препатилия човек… Неело нещо е болестта, ама ако не е опасно за живота му, за Иван е добре — болестта ще му помага на работата.
Пак на лов в зимна утрин, още по тъмно, беше пристигнал Владимир Данкин. Владо е идвал често у дома, знаеше се с мама, имаха си дума, както се казва по нашия край. В бързината, обаче, Владо намъкнал жилетка и шуба върху пижамата си. Валеше сняг навън, Владо вдигнал яката и на нощницата, и на шубата. Беше с очила, носеше и пушката в калъф на рамо. Не бях станал от сън, мама чула потропването на външната врата, станала да отвори и изписка панически: „Маринчо, тоя е от тия, дека пият кръв…“ Скочих — не мога да я успокоя. Бях забравил да й кажа, че сме се уговорили с Владо за лов. По-късно, като се поуспокои, викаше на Владо:
— Книги пишеш и книги четеш, ама човека не можеш да четеш. Ако четеше човека, щеше още оня ден, като ти разказвах страховете си, да се погледнеш в огледалото…
Казваше го вече усмихната и сипваше горещ чай на Владо.
Обичаше да ни казва: Умейте да се радвате на малкото. Живота е повече мъка, труд, трудности. Радостите са малко. Затова си ги създавайте сами. Радвайте се, че сте видели изгрев слънце, на реката се радвайте, когато влезете да се къпете, на хляба се радвайте, като го разчупвате, на цвета, на песните на птиците, на тревата и на дърветата. На чистото утро се радвайте и на знойния пек, на заник слънце и на звездите…
Нали всичко това е живота.
Години по късно прочетох стихотворението на Самуел Маршак:
Господи, колко са сродни уроците, за които се прекланям доземи!
март 1981 год.
Москва, 1965–1966 година
Началният тласък. Стефан Цанев.
Бог да я прости, секретарката на Окръжния комитет на партията във Враца, Невена Гецковска, ме е питала:
— Кой ти е разрешавал да каниш Стефан Цанев в Клуба на дейците на културата?
— Попитайте този, който е подсказал въпроса: кого е трябвало да питам? Аз съм председател на Литературната група.
— Ти ли си им председател? — невярващо пита Гецковска.
— Засега съм аз.
— Ами тогава да те питам друго…
Раздавал съм на приятели много книги. Подарявал съм. Но са ми задигали неговите книги.
И на Александър Геров. На Константин Павлов. На Христо Фотев.
Той ми е надписал всичките си книги с един и същи автограф: „На Марин Ботунски — с обич“. През различните години. Защо — не знам.
Защо аз заобичах поезията на Стефан Цанев още от първата му стихосбирка — тогава също нямах отговор.
Истина е, че дългите години не помрачиха приятелството ни.
Поставяли сме във Врачанския театър негови пиеси. И в детския театър. Били сме заедно в АЕЦ — Козлодуй. Той написа стихове за строителите, аз — документална книга. Изпращал ми е стихове за в. „Отечествен зов“. Публикували сме го в алманах „Околчица“.
Той е „виновен“ за най-щастливите ми дни в Москва.
В лятото на 1965 година, ден преди отпътуването, срещнах Стефан Цанев. Бяхме излезли от някакво заведение и вървяхме по ул. „Стамболийски“: аз, Елена Коджебашева (която по-късно ще стане моя съпруга) и главния формировчик на завод „Изида“ — Елин Пелин Параскев Димитров. Черпили сме се, Елена ще ходи на кино с нейни приятели смолянци, ние с Параскев ще вечеряме в някой „народен“ ресторант.
— Ботунче, какво те носи в немилата се столица?
— Утре заминавам за Москва.
— И кога се връщаш?
— Догодина по това време.
— Ако ме изчакаш двадесет и пет — тридесет минути, ще донеса едно подаръче за приятел. Можеш ли да го вземеш?