Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— А, не го вярвам — наклонил се Пулейко към Невянка и тя се сгушила в ъгъла като зверче. — Хайде, не се плаши. Речи, да се разговорим: какво искаш?
Невянка заломотила неразбрано и бързо, с камъчето в уста.
— Да те пуснем, че да си идеш при Стоедин? Невянка изломотила утвърдително.
— Харно, като мине сгледата — присвил око Пулейко. — Да видиш как се принц жени, та да му разправиш.
Невянка изломотила кратко и въпросително.
— Да!… — сладникаво се усмихнал Пулейко. — А тези дрехи ти ги давам даром, задето ми улови Звездалията. Леле, ама аз, като ги гледам тия дрехи — Стоедин много ще ги хареса. Пък като ги облечеш — и тебе още повече ще те хареса.
Невянка се усмихнала… Доверчиво се изправила и бързо се облякла. А в това време крепостната стена над главната порта на палата почерняла от народ: стражи и слуги се накатерили между зъберите и гледали в пътя, който идел от хоризонта, пресичал полето и опирал в плочника пред портата.
Над шлемове и капели, стъпил на буре и засенил очи с длан, стърчал Вълкашин. Един от свирачите му вардел сянка с огромния зил.
Най-сетне далече в пътя се появило облаче прах. По него — второ. По него — трето. Четвърто облаче нямало. Първото облаче приближило и разпознали, че това е каляска. Край нея яздел конник с копринено наметало и болярска плочка на гърдите.
Вълкашин замахнал с меча, свирнята гръмнала. Копитата изчаткали по калдъръма пред портата. Конникът почукал по нея с дръжката на меча.
Вълкашин замахнал, свирнята секнала. Надвесил ухилена глава и надул гърло:
— Бре, люде лични-напети, дали на порта тропахте, порта ни царска, имотна — или така ни се стори?
— Потропахме-повторихме, болярине-господине! — вдигнал червена китка велможата. — Повторихме, потретихме!
— Е, що ви води при назе?
— Па вест пристигна-довтаса — принц сте ерген имали, Пулейко един на мама, левентин личен, юначен! Юначен, още имотен!
— Имаме, как да нямаме! Не ерген — златно слънчице!
— Ние пък мома имаме от царско ми ти коляно! Не мома — ясна звездица!…
— Е, ха добре ни дошли!
— Е, ха добре ви нашли!
Вълкашин замахнал с меча, свирнята гръмнала. Двама стражи бясно завъртели скрипеца, веригата се отпуснала и портата паднала над рова като мост. Каляската, изписана с цветя като селска черга, изтрополяла и влязла в предния двор на палата.
Портата пак се вдигнала.
Второто облаче прах приближило и се превърнало във файтон с фенери и завески. Край него яздели слуга и едно дете с болярска плочка на гърдите.
Вълкашин спрял свирнята, надвесил се и пак надул гърло:
— Бре, люде лични-напети, дали на порта тропахте, порта ни царска, имотна — или така ни се стори?
Завеските се раздвижили, чудовищно грозна жена, овесена с панделки, вдигнала нагоре глава и носово се учудила:
— Моля?
— Е, що ви при назе води? — бързо додал Вълкашин. Жената протегнала ръка, детето-велможа й подало свитък пергамент. Тя го разгънала и наченала провлачено да чете:
— Получили съответно вашето дългоочаквано известие по въздушен път, чрез завръщането на проводения у вас от страна на моята обична дружка, принцесата, птица-гълъб — ето ни тук, за да изречем свенливо: О! Пулейко! Едва ли ще сбъркаш, принце, ако се поинтересуваш и надникнеш в градината на нашите мечти, където всяка роза цъфти само за теб! И туй царствено и благородно сродяване, което ни предстои, ще бъде угодно и на природата, която, съчетавайки едно подходящо с друго подходящо, туря съзвучието на всичко, що пълзи и скача, за да бъде доловено от нашите сетива! И не другаде, а тъкмо тук му е мястото да се запитаме: посредством какво и по какъв начин нашите сетива долавят онуй, що ни заобикаля?… Как и по какъв начин нашите очи виждат и нашите уши чуват — а не става обратното, което би било във висша степен…
— Е, ха добре ни дошли! — изревал Вълкашин, махнал с меча, свирнята гръмнала и портата бавно се спуснала.
А третото облаче прах приближило и се превърнало в широка бронирана платформа, окичена с щитове. Двамата й пътници блестели с бойните си доспехи. Единият бил въоръжен до зъби.
— Не затваряй!… — изревал с женски глас въоръженият и платформата влетяла в предния двор на палата веднага подир файтона. Ето къде били преместени огледалата, саксиите с изкуствените цветя, чадърите. Сред тихата тържественост на новите гирлянди боляр Боню дружелюбно разперил ръце да посрещне гостите.
А в задния двор — шумно гъмжило от слуги: едни изхвърляли боклука от готварниците, други разтоварвали каруци, трети търкаляли бурета с вино, цепели дърва. Под навеса на коневръза, между другите коне — и двата Звездалии. Съгледвача, седнал на припек до голямата бъчва с вода, дремел със сламка в зъбите.