Наследството на Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14727-0
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Наследството на Болейн». Краткое содержание книги:
Джейн Болейн — измъчена, остаряла и озлобена, станала причина за гибелта на собствения си съпруг и на снаха си Ана Болейн, е готова на всичко, за да оцелее и запази мястото си в кралския двор.
Ана от Клев — четвъртата поред съпруга на крал Хенри Осми, посреща с простодушен възторг неговия избор и пристига в Англия с наивната надежда да бъде добра съпруга и кралица.
Катрин Хауърд, още почти дете, суетна и лекомислена, привлича вниманието на застарелия монарх и върви заслепена от дворцовия блясък към своята гибел.
Трите жени разказват страшната история на едно царуване, започнало в радост и блясък и завършило с ужас, разрушение и терор. Блестящите придворни участват в пищни празненства, съзнавайки, че вървят по ръба на пропаст. Всичко в Англия зависи от волята на един обезумял от самолюбие и опиянен от абсолютната си власт монарх, чийто път е осеян с невинни жертви. Оцелелите от рода Болейн отново участват в жестоката битка за власт и надмощие, която се води в сянката на ешафода.
Внимателно слагам длан върху ръката на Лоте. Знам, че това са изключително опасни въпроси, но не знам какво би трябвало да кажа.
— Сам секретарят Кромуел може да бъде обвинен в ерес, ако кралят знаеше, че е дал подслон на тези мъже — казва лорд Лайл. — Казвах на неговия син, Грегъри, че срещу тези мъже би трябвало да се повдигнат обвинения, независимо кой ги закриля. Предупреждавах го, че не мога да си затварям очите, предупреждавах го, че благочестивите англичани мислят, както мисля и аз, че Бог не бива да бъде превръщан в посмешище.
— Не зная нищо за тези английски въпроси — казвам предпазливо. — Желая единствено да бъда напътствана от съпруга си. — За миг се сещам за брат си, който ме натовари със задачата да отклоня съпруга си от тези папистки суеверия и да го въведа в чистото лоно на реформираната църква. Мисля, че ще се наложи отново да го разочаровам.
Лорд Лайл кимва, покланя се и се дръпва назад.
— Простете — казва той. — Не биваше да ви тревожа с това. Просто исках да дам ясно да се разбере, че не одобрявам това, че Томас Кромуел закриля тези хора и че съм изпяло предан на краля и на неговата църква.
Кимвам — какво друго мога да кажа или направя? И той излиза от стаята. Обръщам се към Лоте:
— Това не е напълно вярно — казва много тихо тя. — Той наистина обвини мастър Кромуел, че закриля лютераните, но синът, Грегъри, го обвини, че е таен папист, и каза, че трябва да бъде следен. Те се заплашват взаимно.
— Какво очаква той от мен? — питам троснато. — Едва ли е възможно да смята, че аз мога да отсъдя по подобен въпрос?
Тя изглежда разтревожена:
— Може би да говорите с краля? Да му повлияете?
— Лорд Лайл все едно ми каза, че в неговите очи самата аз съм еретичка. Аз отричам, че виното се превръща в кръв. Всеки, който има поне малко разум, трябва да знае, че такова нещо не може да се случи.
— Наистина ли в Англия екзекутират еретиците? — нервно пита жената.
Кимвам.
— Как?
— Изгарят ги на кладата.
При вида на ужасеното й изражение се каня да обясня, че кралят знае каква е вярата ми и се предполага, че ще сключи съюз с моя изповядващ протестантството брат и неговото обкръжение от протестантски херцози: но на вратата се разнася вик и корабите са готови да потеглят.
— Хайде — казвам с внезапен прилив на дързост. — Нека все пак да заминем, независимо от опасностите. Нищо не може да е по-лошо от Клев.
Отплаването от английско пристанище с английски кораб сякаш е начало на нов живот. Повечето ми спътници от Клев сега ще ме оставят, затова има още сбогувания, а после се качвам на кораба и потегляме: гребните баржи извеждат корабите на буксир от пристанището и те вдигат платна, улавят вятъра, въжетата заскърцват, корабът ни издига, сякаш ще полети, и сега, в този миг, аз чувствам истински, че съм кралица и отивам в своята страна, като кралица от приказките.
Отивам на носа и се заглеждам настрани към движещата се вода, към гребена от бели вълни върху черното море, и се питам кога ли ще видя моя нов дом, моето кралство, моята Англия. Навсякъде около мен се виждат другите малки светлинки на корабите, които плават заедно с нас. Това е цяла флотилия от кораби, петдесет големи плавателни съда, флотилията на кралицата, и започвам да осъзнавам колко богата и могъща е новата ми родина.
Ще плаваме цял ден: казват, че морето е спокойно, но на мен вълните ми се струват много високи и опасни. Малките кораби изкачват една водна стена, а след това се спускат с издути платна надолу към браздата между вълните. Понякога напълно изгубваме от поглед другите кораби от флотилията. Платната се издуват и плющят, сякаш ще се скъсат, и английските моряци дърпат въжетата, тичат по палубата и богохулстват като безумци. Гледам как се разпуква зората — сиво слънце над сиво море — и чувствам безбрежната вода навсякъде около мен, и дори под мен, после отивам да си почина в каютата си. На някои от дамите им е лошо, но аз се чувствам добре. През част от деня при мен седят лейди Лайл и някои от останалите, сред които и Джейн Болейн. Ще трябва да науча имената на всички. Денят минава бавно: качвам се на палубата, но виждам само корабите около нас: почти докъдето стига погледът ми, се вижда английската флотилия, която ме придружава. Би трябвало да се гордея, че ми се оказва такова внимание, но повече от всичко друго изпитвам неудобство, че съм причина за толкова много тревоги и оживление. Моряците на кораба до един свалят шапки и ми се покланят, всеки път щом изляза от каютата, а две от дамите винаги трябва да ме придружават, дори да е само до носа на кораба. След известно време вече се чувствам дотолкова наблюдавана, толкова неспокойна, че се насилвам да седя неподвижно в каютата си и да гледам надигащите се и спускащи се вълни през малкото прозорче, вместо да създавам неудобства на всички, като се разхождам наоколо.