Наследството на Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14727-0
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Наследството на Болейн». Краткое содержание книги:
Джейн Болейн — измъчена, остаряла и озлобена, станала причина за гибелта на собствения си съпруг и на снаха си Ана Болейн, е готова на всичко, за да оцелее и запази мястото си в кралския двор.
Ана от Клев — четвъртата поред съпруга на крал Хенри Осми, посреща с простодушен възторг неговия избор и пристига в Англия с наивната надежда да бъде добра съпруга и кралица.
Катрин Хауърд, още почти дете, суетна и лекомислена, привлича вниманието на застарелия монарх и върви заслепена от дворцовия блясък към своята гибел.
Трите жени разказват страшната история на едно царуване, започнало в радост и блясък и завършило с ужас, разрушение и терор. Блестящите придворни участват в пищни празненства, съзнавайки, че вървят по ръба на пропаст. Всичко в Англия зависи от волята на един обезумял от самолюбие и опиянен от абсолютната си власт монарх, чийто път е осеян с невинни жертви. Оцелелите от рода Болейн отново участват в жестоката битка за власт и надмощие, която се води в сянката на ешафода.
Прозорците, изработени някога от рисувано стъкло, изобразяващо прекрасни истории, са изпотрошени толкова небрежно, че камъкът е изпочупен, а ажурната им каменна украса е напълно разбита. Ако някое палаво момче бе сторило това с прозорците, щяха да го нашибат с камшик. Високо в сводестия покрив е имало ангелчета и струва ми се, фриз с изображения на светци, избити с чук от някой глупец, който не е ценял нищо. Зная, че е глупаво да се скърби за изображения от камък: но мъжете, сторили това „богоугодно“ дело, не са го сторили по богоугоден начин. Можели са да свалят статуите и след това да оправят стените. Но вместо това те просто са избили с чукове главите им и са оставили безглави телата на ангелчетата. Не мога да проумея как това служи на Божията воля.
Аз съм дъщеря на херцога на Клев, ние се обърнахме срещу папизма и това бе правилно: но не съм виждала подобно безумие преди. Не мога да проумея защо хората биха повярвали, че е по-добър онзи свят, в който нещо красиво е разрушено, а на негово място е оставено нещо разбито и изпотрошено. Тогава ме отвеждат в покоите ми, които явно някога са принадлежали на игумена. Те са новоизмазани и пребоядисани и все още миришат на прясна вар. И тук започвам да осъзнавам истинската причина за религиозната реформа в тази страна. Тази красива постройка и земите, на които е издигната, големите ферми, които й плащат рента, и стадата овце, които я снабдяват с вълна, всички те някога са принадлежали на църквата и на папата. Църквата е била най-крупният земевладелец в Англия. Сега цялото това богатство принадлежи на краля. За първи път осъзнавам, че тук не става въпрос само за почитането на Бог. Навярно това няма нищо общо с Бог. Тук е замесена и човешката алчност.
Навярно донякъде има и суета. Защото Томас Бекет е бил светец, опълчил се срещу тираничен крал на Англия. Тялото му почивало в криптата на тази невероятно пищна катедрала, в саркофаг от злато и скъпоценни камъни, и сам кралят — който наредил разрушаването на този параклис — някога идвал тук да се моли за помощ. Но сега кралят не се нуждае от помощ и в тази страна бунтовниците биват бесени, а всички богатства и красоти трябва да принадлежат на краля. Брат ми би казал, че това е нещо хубаво и че една страна не може да има двама господари.
Уморено сменям роклята си за вечеря, когато чувам нов мощен оръдеен залп и макар че е непрогледно тъмно и е почти полунощ, Джейн Болейн влиза усмихната да ми съобщи, че в голямата зала има стотици хора, дошли да ме приветстват в Кентърбъри.
— Много господа? — питам я аз на надутия си английски.
Тя веднага се усмихва: знае, че се ужасявам от безкрайните представяния.
— Просто искат да ви видят — изрича тя с ясен глас и сочи към очите си. — Само трябва да помахате с ръка. — Тя ми показва ръкомахане и аз се изкисквам на малкото представление, което разиграваме, докато уча нейния език.
Посочвам към прозореца.
— Хубава земя — казвам.
Тя кима:
— Земя на абатството, Божия земя.
— А сега е на краля?
Тя се усмихва криво:
— Сега кралят е глава на църквата, разбирате ли? Цялото богатство — тя се поколебава — цялото духовно богатство на църквата сега е негово.
— И хората са щастливи? — питам аз. Наистина ме измъчва това, че не мога да говоря гладко. — Лошите свещеници вече ги няма?
Тя хвърля поглед към вратата, сякаш да се увери, че не могат да ни подслушат.
— Хората не са щастливи — казва тя. — Хората обичаха параклисите и светците; те не знаят защо свещите са отнесени. Не знаят защо не могат да се молят за помощ. Но не бива да говорите за това с никого освен с мен. Волята на краля е църквата да бъде унищожена.
Кимвам.
— Той е протестант? — питам.
От бързата й усмивка очите й заискряват:
— О, не! — възкликва тя. — Той е какъвто поиска. Той унищожи църквата, за да може да се ожени за зълва ми: тя вярваше в реформата на църквата и кралят вярваше заедно с нея. После я унищожи. Той почти върна църквата към католицизма, отслужването на месата е почти напълно възстановено — но богатството никога няма да върне. Кой знае какво ще направи той в следващия миг? В какво ще повярва?