Наследството на Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14727-0
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Наследството на Болейн». Краткое содержание книги:
Джейн Болейн — измъчена, остаряла и озлобена, станала причина за гибелта на собствения си съпруг и на снаха си Ана Болейн, е готова на всичко, за да оцелее и запази мястото си в кралския двор.
Ана от Клев — четвъртата поред съпруга на крал Хенри Осми, посреща с простодушен възторг неговия избор и пристига в Англия с наивната надежда да бъде добра съпруга и кралица.
Катрин Хауърд, още почти дете, суетна и лекомислена, привлича вниманието на застарелия монарх и върви заслепена от дворцовия блясък към своята гибел.
Трите жени разказват страшната история на едно царуване, започнало в радост и блясък и завършило с ужас, разрушение и терор. Блестящите придворни участват в пищни празненства, съзнавайки, че вървят по ръба на пропаст. Всичко в Англия зависи от волята на един обезумял от самолюбие и опиянен от абсолютната си власт монарх, чийто път е осеян с невинни жертви. Оцелелите от рода Болейн отново участват в жестоката битка за власт и надмощие, която се води в сянката на ешафода.
— Ще ви виждам в двора почти всеки ден — казва той. Почти започва да ми се иска да не отивах. — От време на време ще изпращам да ви повикат в покоите ми и да ми разказвате как се разбирате с кралицата, и така нататък. Ще бъдете дискретна и няма да сплетничите. Ще си държите очите отворени, а устата — затворена. Ще приемате съвети от вашата родственица Джейн Болейн, която също е в покоите на кралицата. Ще положите усилия да се сближите с кралицата, ще бъдете нейната малка приятелка. От благоволението на владетелите идва богатството. Никога не го забравяйте. Това може да доведе до собственото ви издигане, Катрин.
— Да, уважаеми чичо.
— И още нещо — казва той предупредително.
— Да, чичо?
— Скромност, Катрин. Това е най-голямата добродетел за една жена.
Приклякам в реверанс, със сведена глава, скромна като монахиня. Едно подигравателно изсмиване на баба ми показва, че тя не е убедена. Но когато вдигам очи, чичо се усмихва.
— Убедително. Можете да си вървите — казва той.
Отново правя реверанс и избягвам от стаята, преди той да успее да каже нещо по-лошо. Копнеех да отида в двора заради танците и младите мъже, а от неговите думи отиването в двора звучи като постъпване на служба.
— Какво каза той? Какво каза той? — Те всички чакат в голямата зала, жадни да научат новината.
— Отивам в двора! — съобщавам ликуващо аз. — И ще получа нови рокли и нови шапчици, и той казва, че ще бъда най-хубавото момиче в покоите на кралицата, и всяка вечер ще има танци, и смея да кажа, че никога повече няма да видя никоя от вас.
Ана, Кале, декември 1539
Слава на Бога, вече имаме ясно време, за да прекосим Английско море, след многодневно отлагане. Надявах се, че ще получа писмо от къщи, преди да отплаваме, но макар че трябваше безкрайно да чакаме хубаво време за прекосяването, никой не ми писа. Надявах се, че майка ми ще ми пише: мислех си, че дори и да не й липсвам, може да ми изпрати няколко думи да ме посъветва. Мислех си, че Амелия може би вече се надява да посети Англия и може да ми напише писмо със сестрински поздрав. Тази вечер почти съм готова да се присмея на себе си, като помисля колко ли трябва да съм паднала духом, щом ми се иска писмо от Амелия.
Единственият, в когото бях сигурна, беше брат ми. Бях сигурна, че ще получа писмо от него. С мен той никога не сдържаше гнева си, дори и по време на дългите приготовления за заминаването, и ние се разделихме така, както сме живели цял живот: от моя страна — с примесен с презрение страх от властта му, а от негова — с раздразнение, което не може да изрази гласно. Мислех си, че може би ще ми пише, за да ми възложи дела, които да свърша в английския двор: нали би трябвало да представлявам страната си и нашите интереси? Но с мен пътуват всички тези благородници от Клев: несъмнено той е говорил с тях или им е писал. Трябва да е решил, че аз не съм подходяща да се занимавам с неговите дела.
Мислех си, че във всеки случай ще ми пише, за да изложи правилата за поведението ми. В края на краищата цял живот ми е налагал волята си: не вярвах, че просто ще ме остави да си отида. Но изглежда, че вече съм свободна от него. Вместо да съм щастлива от това, аз се чувствам неловко. Странно е да напускам семейството си, а никой от тях дори да не ми пожелае добър път.
Трябва да опънем платна днес рано сутринта, за да хванем прилива, и аз чакам в покоите си в кралската резиденция лорд Лайл да дойде да ме вземе, когато чувам нещо като спор в залата за аудиенции отвън. За мой късмет преводачката ми от Клев, Лоте, е с мен и при едно кимване от моя страна прекосява тихо стаята, отива до вратата и се заслушва в бързата английска реч. Изражението й е напрегнато, тя се намръщва, а после, когато чува задаващи се стъпки, изтичва обратно и сяда до мен.
Когато влиза в стаята, лорд Лайл се покланя, но лицето му е зачервено. Той приглажда късото си кадифено палто, сякаш за да се овладее.
— Простете, лейди Ана — казва той. — Къщата е обърната нагоре с краката заради приготвянето на багажа. Ще дойда да ви взема след час.
Тя ми превежда шепнешком думите му и аз се покланям и се усмихвам. Той поглежда обратно към вратата.
— Тя чу ли ни? — троснато се обръща той към Лоте, и тя се обръща към мен и ме вижда как кимам. Той се приближава.
— Секретарят Томас Кромуел изповядва вашата религия — казва той тихо. Лоте прошепва немските думи в ухото ми, за да съм сигурна, че съм го разбрала. — Той погрешно е защитавал няколкостотин лютерани в този град, който е под мое управление.
Естествено, разбирам думите, но не и какво означават.
— Те са еретици — казва той. — Те отричат властта на краля като духовен водач, отричат и святото чудо на жертвата на Иисус Христос, отричат, че неговото вино се превръща в кръв. Такова е вярването на англиканската църква. Да се отрича това, е ерес, която се наказва със смърт.