Наследството на Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14727-0
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Наследството на Болейн». Краткое содержание книги:
Джейн Болейн — измъчена, остаряла и озлобена, станала причина за гибелта на собствения си съпруг и на снаха си Ана Болейн, е готова на всичко, за да оцелее и запази мястото си в кралския двор.
Ана от Клев — четвъртата поред съпруга на крал Хенри Осми, посреща с простодушен възторг неговия избор и пристига в Англия с наивната надежда да бъде добра съпруга и кралица.
Катрин Хауърд, още почти дете, суетна и лекомислена, привлича вниманието на застарелия монарх и върви заслепена от дворцовия блясък към своята гибел.
Трите жени разказват страшната история на едно царуване, започнало в радост и блясък и завършило с ужас, разрушение и терор. Блестящите придворни участват в пищни празненства, съзнавайки, че вървят по ръба на пропаст. Всичко в Англия зависи от волята на един обезумял от самолюбие и опиянен от абсолютната си власт монарх, чийто път е осеян с невинни жертви. Оцелелите от рода Болейн отново участват в жестоката битка за власт и надмощие, която се води в сянката на ешафода.
Първото, което зървам от Англия, е тъмна сянка върху притъмняващите морски води. Вече става късно, когато влизаме в малко пристанище, наречено Дийл, но макар че е тъмно и вали, ме посрещат още повече високопоставени хора. Отвеждат ме да си почина в замъка и да се нахраня, а стотици, наистина стотици хора идват да ми целунат ръка и да ме приветстват с добре дошла в моята страна. Като в мъгла се запознавам с лордове и техните дами, с един епископ, с коменданта на крепостта, с още дами, които ще бъдат на служба в покоите ми, няколко момичета, които ще ми бъдат компаньонки. Явно вече никога в целия си живот няма да бъда сама дори и за миг.
Щом се нахранваме, всички трябва да продължим нататък: има строг план къде ще отсядаме и къде ще се храним, но те много вежливо ме питат дали съм готова да потегля сега. Бързо научавам, че с това всъщност не ме питат дали бих желала да тръгваме. То означава, че според плана трябва да тръгнем сега, и те ме чакат да дам съгласието си.
Така че, макар да е вечер и да съм толкова уморена, че бих дала цяло състояние да си отдъхна тук, аз се качвам в носилката, която брат ми приготви за мен, неохотно давайки съгласието си за такъв разход, лордовете и дамите яхват конете си и поемаме с тропот по пътя в мрака, с войници пред и зад нас, сякаш сме настъпваща армия. Напомням си, че сега съм кралица и че ако това е начинът, по който пътуват и биват обслужвани кралиците, тогава трябва да свикна с това, а не да копнея за тихо легло и хранене без публика, която наблюдава всяко мое движение.
Тази нощ отсядаме в крепостта в Дувър, където пристигаме по тъмно. На другия ден съм толкова изтощена, че едва успявам да се надигна, но половин дузина прислужници държат долната ми риза и роклята ми, четката за коса и шапчицата ми, а зад тях стоят придворни дами, зад които пък са почетните дами, и пристига съобщение от херцога на Съфолк, в което той ме пита дали бих искала да продължа пътуването си към Кентърбъри, след като кажа молитвите си и закуся. От това разбирам, че той няма търпение да тръгнем, и че трябва да побързам да кажа молитвите си и да се нахраня, затова казвам, че ще бъда възхитена и че самата аз нямам търпение да продължа пътя си.
Това е явна лъжа, тъй като вали цяла нощ, а сега дъждът се усилва и започва да се сипе градушка. Но всички предпочитат да вярват, че изгарям от нетърпение да видя краля, моите дами ме загръщат в дрехи възможно най-добре и поемаме по пътя, който наричат Уотлинг Стрийт, към Кентърбъри.
Самият архиепископ, Томас Кранмър, внимателен човек с любезна усмивка, ме посреща на пътя извън града и язди успоредно с носилката ми, докато изминаваме последната половин миля. Взирам се през проливния дъжд: това е бил големият поклоннически път, по който вярващите са отивали до параклиса на свети Томас Бекет в катедралата. Виждам шпила на катедралата много преди да съм видяла дори градските стени: толкова висока и красиво построена е тя, а светлината достига до нея през тъмни облаци, сякаш Бог докосва това свято място. Тук пътят има настилка и всички къщи покрай него са били построени, за да подслоняват поклонниците, които идвали от цяла Европа да се молят в прекрасния параклис в катедралата. Някога — само преди няколко години — това е било едно от най-светите места на тази земя.
Сега всичко е променено. Толкова променено, сякаш са се отрекли от църквата. Майка ми ме предупреди да не коментирам какво сме чули за големите промени, направени от краля, нито пък това, което виждам — колкото и стряскащо да е то. Лично специалните пратеници на краля нахлули в параклиса на великия светец и взели съкровищата, поднасяни там като дарове. Влезли и в хранилищата и осквернили самия саркофаг с тялото на светеца. Говори се, че извадили многострадалното му тяло и го захвърлили на бунището извън градските стени — толкова твърда била решителността им да унищожат това свято място.
Брат ми би казал, че е хубаво, че англичаните са обърнали гръб на суеверието и папистките ритуали, но той не вижда, че къщите за поклонниците са превърнати в бардаци и ханове и че пътищата към Кентърбъри гъмжат от просяци, които нямат къде да отидат. Брат ми не знае, че половината къщи в Кентърбъри са служели като приюти за бедните и болните, че църквата е плащала бедните поклонници да отсядат и да бъдат лекувани там и че монахините и монасите са прекарвали живота си в служба на бедните. Сега нашите войници трябва силом да си проправят път през роптаеща тълпа от хора, търсещи святото убежище, което им е било обещано: но всичко това вече го няма. Внимавам да не казвам нищо, когато нашата процесия минава през големите порти и архиепископът слиза от коня си, за да ме приветства в красива сграда, която явно е била абатство, навярно само до преди месеци. Оглеждам се, докато влизаме в красива зала, където пътниците сигурно са били хранени и поени без заплащане и където са се хранели монасите. Знам, че брат ми иска да отдалеча тази страна още повече от суеверието и папството, но той не е видял какво е унищожено тук в името на реформата.