Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Тя впи студените си мокри устни в моите и когато се стоплиха, с мъка се откъсна от мене.
— Бъди здрав. Господ да те пази. Прости ми.
Затръшна се вратата на таксито. За последен път ми махна ръката и с бяла ръкавичка. Сетне колата рязко потегли, като заля краката ми с мокър кафяв сняг.
… Всичко в душата ми плачеше не толкова от любов, колкото от болка поради загубата. Кой знае защо, се отбих в ресторантчето „Космос“, изпих до стойката чаша коняк, сетне тръгнах да скитам по улиците, напипах омачкания плик в джоба си и го пуснах в кутията, дълго седях на една мокра пейка и безсмислено зяпах пъстрите петна на уличните лампи сред черните заледени клони. Сетне отново пих пред стойката в ресторанта. Този път вино.
… По-страшно от смъртта бе завръщането ми в празния апартамент, където още се долавяше нейният аромат. Затова несъзнателно съм натиснал звънеца на Хилински.
Той отвори, огледа ме и сигурно нещо го стресна.
— Зашовядай — рече ми. — Ще пийнеш ли нещо? Разбира се, ще пийнеш. Събличай се. Ей сега.
Както статуите и иконите изтикваха Марян от жилището му, така книгите изтикваха „полковника“ (а може да не беше полковник, ами истински „Абел в оставка“, кой ли може да затвори хорските уста) от апартамента му. Само на две от стените нямаше книжни лавици. Пред едната бе поставен диаскоп (Хилински се увличаше от диапозитиви, по някакво чудо се сдобиваше с немски ленти „Орвоколор“ и използуваше тази стена, за да показва снетото на себе си). Сега до масата до диаскопа имаше пластмасови рамки, ножици, търкаляше се тънък диаскоп, гърчеха се като змии лентите. Всичко бе наслагано направо на пода, върху дивана.
На другата стена над дивана висеше портрет в овална рамка. Беше рисуван отдавна, бе от старата школа. Дори бе покрит с лак. Портретът бе прокъсан в долния край на рамката и грубо зашит, сетне криво-ляво изрисуван. На портрета — жена с черна рокля на червени цветя. Мургава, явно южен тип.
Винаги когато идвах у Хилински, този портрет ме учудваше. Никога не бях виждал толкова впечатляващо женско лице. И в същото време толкова красиво. Очи да не откъснеш от него. Тази полуотворена уста, този горд нос, челото, и цялата тази нежна и горда, съвършена стойка. О боже господи!
Хилински довлече масичка на колелца, прехвърли всичко на другата маса, обла и остъклена, сложи начената бутилка сръбски коняк, салам и грузински стафиди.
— Хайде, да не ни стига лошото.
Пийнахме.
— Какво става с теб, момче? Да не си напсувал ректора? А?
— Не. Макар че заслужава.
— Сакат човек ли си набил? Или се влюби в дъщерята на владиката?
— Че има ли дъщеря владиката?
— Какво друго? Да не си цитирал случайно Троцки на лекциите си?
Аз мълчах.
— Аха. По грешка си влязъл в апартамент като твоя, изпил си млякото и като си мислел, че си в къщи, си прекарал известно време с чуждата жена като с твоя. Не си искал да палиш лампата. А другото наоколо е било стандартно.
— Вярно — казах аз.
Тогава той разбра, че не се шегувам. А аз, без да си давам сметка защо, му разказах цялата тази история. Разбира се, без да споменавам имена. Разбира се, като промених всичко, което можеше.
— Жалко — промълви той. — Но какво да се прави? Друг път първо питай, преди да се юрваш надолу с главата. Тази наша глупава белоруска чувствителност! Но щом така се е случило, предложи ли й да остане с теб?
Отвърнах, както си беше:
— Няма вече връщане, Адам Пятрович. Тя се измъчва заради лъжата си. Какво да сторя?
— Мълчи си, момче — след пауза се обади той. — Може би там нещата ще потръгнат, ако премълчиш, ако никой не узнае. А ти — няма как, ще трябва да се мъчиш. Човек трябва да преспи с мъката си. И не една нощ. Тогава тя непременно ще ти измени с друг. Чак тогава ще ти олекне.
Не можех да го позная. Обикновено сипеше каламбури, много често солени, а сега седеше потънал в моята мъка и изглеждаше дори някак суров.
Сигурно съм изглеждал ужасно, защото Адам се намръщи, изпъшка и наля още по чашка.
— Хайде за нея. Сигурно все пак благородството преобладава в душата й. Та за благородството.
Той ме наблюдаваше.
— Не се коси толкова, главо глупава. Хайде, запали от моите цигари, макар че са силни за тебе. Гледам, все на вносни налиташ.
Дъхът ми секна.
— Хайде, зарежи. Е?… Стига! Не е голяма мъка това, Антоне.
И като очевидно се реши на нещо, въздъхна.