Играчът на лотария

„Но ако не бях осъдена, за убийството?“ — помисли си Синтия, докато се извръщаше от прозореца. Отиде до кленовия скрин, взе чантата си и тръгна към наетата кола отвън.

Върна се в Денис едва в ранната вечер. От емоционалната изнемога заради изгубените напразно часове накрая очите й се бяха напълнили със сълзи. Тя ги остави да потекат на воля по бузите й. Беше отишла в Котюит, мина по главната улица, попита собственика на книжарницата — той, изглежда, отдавна живееше там — къде би могла да намери заведение за хамбургери, в което се събират тийнейджъри. Отговори й, свивайки рамене:

— Появяват се и изчезват. Някой предприемач купува терена, построява търговски център или супермаркет и заведението за хамбургери бива пометено.

Беше отишла до съвета, за да потърси в архивите издадените или подновени по онова време разрешителни за продаване на хранителни стоки. Все още функционираха две от заведенията за хамбургери. Третото бе или преустроено, или съборено. Нищо не извика някакъв спомен в ума й. Разбира се, тя дори не би могла да е сигурна, че тогава се бяха намирали в Котюит. Нед би могъл да е излъгал и за това. А как да попиташ непознати дали се сещат за жена на средна възраст с оранжевочервена коса, ниска и набита, която да е живяла или да е летувала в Кейп Код и да мрази рокендрола?

Докато минаваше с колата през Денис, Синтия импулсивно подмина отбивката към вилата и отново се озова пред дома на Ричардс. Както караше покрай къщата, видя стройна блондинка да слиза надолу по стълбите. Дори от това разстояние разпозна в нея Лилиън. Синтия намали скоростта, така че колата запълзя, но когато Лилиън погледна в нейна посока, натисна газта и се върна във вилата. Докато превърташе ключа в ключалката, чу телефонът да иззвънява. Преброи десет сигнала, докато спре. Трябва да беше Джеф, а тя не искаше да говори с него. След няколко минути отново иззвъня. Очевидно, щом Джеф бе открил номера й, нямаше да се откаже от опитите да се свърже с нея.