Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Страшно съм уморена. Лягам по гръб на леглото и тутакси потъвам в дълбок сън. Обгръща ме непрогледен мрак и миг преди всичко наоколо ми да изчезне, аз разбирам какво е да си мъртъв.
Излитам нагоре и се отделям от тялото си. Спящата ми обвивка остава да лежи долу и когато бързо се отдалечавам от нея и излитам право през затворения прозорец навън, ме обхваща неизпитвана досега бодрост.
Неведнъж съм сънувала странни сънища. Най-ранните ми спомени не са свързани с материални същества от плът и кръв или с гласа на майка ми, нито със стъпките на баща ми в коридора, а с тайнствени, непознати форми и с бързия ми бяг през ветрове и дървеса.
Ала до татковата смърт нямам ясни спомени за сън, в който летя. А след нея почти всяка нощ сънувам, че летя, и никак не се учудвам, че сега се нося над къщата, над хълмовете и над пътя, който се извива и отвежда далеч от имението. Съвсем скоро се озовавам над самия град и се възхищавам на гледката — изглежда тъй различен в мъглата на съня ми, в потайността на нощта.
Прелитам покрай „Уиклиф“ и книжарницата, покрай къщата, в която живее Соня Соренсен, излизам от града и се насочвам към ширналото се тъмно поле. Небето над мен и около мен блести. Това не е черното нощно небе, което сме свикнали да виждаме, сега то е безбрежно и тъмносиньо с лек нюанс на виолетово.
Не след дълго се озовавам над един по-голям град. Сградите се извисяват чак до небето, а огромните фабрики бълват кълба дим в нощта, но не усещам никакъв мирис. Стигам до края на града и само след миг пред очите ми се разгръща величествената гледка на океана, който се простира докъдето стига погледът ми, и ето ме, че се нося в победоносен полет над него.
Сега вече мога да усетя мириса.
Ароматът на море изпълва гърдите ми и от възхита започвам лудо да се смея. Влажният вятър роши косата ми и в този миг усещам, че мога да летя вечно и да потъна в обятията на тъмновиолетовото небе, в което се къпя.
Летя все по-нататък и по-нататък над водата, докато от града вече не се вижда и светлинка. Водата се носи бързо под мен и в същия миг дочувам глас, който ме предупреждава да се върна, който ми нашепва, че съм се отдалечила твърде много, ала аз не го приемам точно като предупреждение. Не му обръщам внимание, наслаждавам се и напълно се предавам на усещанията си от пътешествието, като си позволявам да прелитам ниско над вълните, а после се стрелкам нагоре в тайнственото небе.
Ала предупреждаващият глас се усилва все повече, вече не е шепот, а истински човешки вик. Вик на момиче.
— Връщай се! — вика ми гласът, сподавен и глух. — Много си се отдалечила. Трябва да се връщаш!
Нещо в гласа й ме кара да спра и аз с почуда виждам, че кръжа във въздуха, без да летя, но и без да потъвам в морето на съня си. После го усещам. Нещо зловещо ръмжи отзад и лети към мен с огромна скорост, което най-после ме кара да се забързам.
Стрелкам се нагоре в небето и назад към онова, което ми се вижда като суша. Способността ми да контролирам скоростта и посоката на полета се е увеличила по време на краткото ми пътуване и въпреки страха тялото ми се наслаждава на новото си умение, на неизпитаната досега власт.
Ала в мига, в който се отправям към дома, въодушевлението ми отстъпва място на ужаса, защото онова страховито нещо се приближава все повече и повече, следва ме по петите. Имам да измина дълъг път, въпреки че ми се струва, че километрите летят под мен така, сякаш са метри и дори сантиметри.
Онова нещо зад мен издава шум, пронизителен вой, който ме изпълва с паника, тъй омаломощаваща, че тъкмо когато трябва да ускоря летежа си, аз нямам сили дори да се движа. Не много далече зървам тъмните очертания на градските покрайнини. Близо съм, ала изоставам по вина и на преследвача си, и на собствения си страх. Всъщност бих могла да спра на място, ако откъм града към мен не се приближаваше някаква фигура.
Отначало зървам блед проблясък в далечината, но съвсем скоро тя застава точно пред мен и ми трябва само миг, за да осъзная, че това е спиритистката Соня Соренсен.
— Идвай! Бързо! Няма време за губене! Ох, защо ти трябваше да се отдалечаваш толкова много! — казва тя и ми маха да продължавам напред. — Бързо! Връщай се колкото е възможно по-бързо. Аз съм точно зад теб!